Погледът, с който Кенит придружи тези думи, бе смразявал не един възрастен.
За негова изненада очите на момчето припламнаха в отговор. Уинтроу видимо се овладя. Кенит усети, че е изтласкал момчето отвъд някаква граница. Интересно.
Уинтроу се приближи до масата и отмести храната с мълчалива, свирепа ефективност. Той замени покривката, внимателно наля още вино и заговори. Той се осмели да прояви гнева си гласно.
— Не се опитвай да приписваш делата си на мен. Аз не убивам хората, които ми пречат. Са дарява живот. Всеки негов живот има смисъл и цел. Никой не е способен изцяло да разбере намеренията на бога. Аз трябва да се науча да търпя другите, за да могат те да изпълнят неговото намерение. Аз също съм част от неговите намерения за този свят, но моята роля не е по-важна от нечия друга.
По време на разчистването Кенит се беше облегнал назад, скръстил ръце пред гърдите си. Сега той изсумтя през носа си и отвърна:
— Това е защото не си орисан да станеш крал. — В следващия момент той бе споходен от мисъл, заради която не можа да сдържи усмивката си. — Ето ти нещо за размисъл, жрецо: може би аз съм един от онези, които трябва да се научиш да търпиш, докато те изпълнят предназначението, дадено им от Са.
Когато Уинтроу се навъси още по-дълбоко в отговор на тези думи, Кенит прихна да се смее и поклати глава.
— Ти се отнасяш толкова сериозно към всичко. Хайде, върви. Иди да поговориш с кораба. Ще откриеш, че неговият курс е по-близо до моя, отколкото до твоя. И ми изпрати Ета.
Кенит махна с ръка към вратата и отново се надвеси над храната си. Момчето излезе с бавни стъпки и шумно затвори вратата след себе си. Капитанът поклати глава. Той беше започнал да се привързва към Уинтроу и му позволяваше прекалено много. Ако Опал си беше позволил да му държи подобен тон, още същия ден гърбът му щеше да е нашарен. Кенит сви рамене. Тази му добронамереност винаги оставаше негов недостатък.
Той поклати глава и в мислите си се върна на Ключалковия остров.
— Защо не си ме събудила? — попита Уинтроу. Неизлетият гняв все още кипеше в него.
— Казах ти — упорито отвърна Вивачия. — Ти спеше дълбоко. Аз не видях нищо лошо в онова, което правеше той. Освен това ти не би могъл да го спреш. Така че не видях смисъл да те будя.
— Той трябва да е дошъл тук, за да отведе Куцата. Тя стоеше тук, когато се унасях. — Жегна го неочаквано подозрение. — Той ли ти заръча да не ме будиш?
— И какво, ако ми е казал? — наскърби се фигурата. — Какво значение има? Решението пак си оставаше мое.
Уинтроу сведе поглед към краката си. Изненадваше го остротата на обидата, която чувстваше.
— По-рано ти би била по-вярна към мен. Би ме събудила, без значение дали го смяташ за разумно. Трябва да си знаела, че аз бих искал да ме събудиш.
Вивачия се извърна и се загледа към морето.
— Не разбирам какво искаш да кажеш.
— Ти дори започваш да звучиш като него — отчаяно каза Уинтроу.
Неговата тъга я жегна повече от гнева му.
— А какво искаш да кажа? Че съжалявам, задето Кайл Хейвън го няма? Не съжалявам. Аз не познах едничък миг покой, откакто той стана мой капитан. Радвам се, че него вече го няма. Ти също трябва да се радваш, Уинтроу.
Той наистина се радваше. Точно това беше проблемът. Някога тя също би узнала това, ала сега бе толкова запленена от пирата, че обръщаше внимание единствено на неговата позиция.
— Аз трябвам ли ти изобщо? — прямо попита той.
— Какво? — Вивачия смаяно се обърна към него. — Защо ми задаваш подобен въпрос? Естествено, че…
— Защото ми хрумна, че ако си щастлива с Кенит, той може да ме освободи. Бихте могли да ме оставите на сушата, някъде, където ще мога да се върна обратно в манастира и в предишния си живот. Където ще мога да оставя всичко това зад себе си, като нещо, което така или иначе не съм могъл да променя. — Той замълча за момент. — Така ще си се отървала не само от баща ми, но и от мен.
— Звучиш като ревниво дете — отвърна тя.
— Ти не отговори на въпроса ми.
И тя го стори. Разгърна се пред него и той почувства болката ѝ от острите му думи.
Заради сепването си той замълча. Вивачия също мълчеше, загледана към другия кораб. Мариета се поклащаше тъй близо до тях, че лицето на вахтения се различаваше ясно. Соркор никак не бе останал доволен, когато притесненият Бриг бе изпратил човек до другия кораб, за да се осведоми за някакви вести от капитана. Новата, по-близка позиция на другия съд свидетелстваше за Соркоровото намерение повече да не остава неинформиран.