Двамата се спогледаха. Алтея отказваше да сведе поглед. Самият той вонеше на дим и киндин. За какъв се мислеше? Тя нямаше да му позволи да я третира по подобен начин под бащиния ѝ покрив.
— Боя се, че съм прекалено уморена, за да те слушам, Брашън Трел. — Учтивостта на тези ѝ думи опасно се доближаваше до хлад. — Освен това смятам, че е прекалено късно за разговори.
Той стисна устни. Казаното от нея го бе засегнало.
Появата на Рейч сложи край на сблъсъка им. Слугинята пристъпи между тях, понесла поднос с чайник и чаши. Имаше и малка чинийка със сладкиши, по-скоро символична проява на гостоприемство. Момчето не помръдна от мястото си, но шумно подуши, привлечено от миризмата им.
— Алтея. — Тонът на майка ѝ съдържаше повече напомняне, отколкото укор. — Лично аз бих искала да чуя предложението на Брашън. Смятам, че трябва да изслушаме всяко възможно решение. Ако си чак толкова уморена, ние ще извиним отсъствието ти. Но аз бих предпочела да се върнеш. — Сега Роника се обръщаше към слугинята. — Рейч, ако нямаш нищо против, ще ни трябват още чаши. Бъди така добра да донесеш и нещо по-питателно за момчето.
Ако съдеше само по тона ѝ, човек би останал с впечатление, че настъпилата ситуация е съвсем обикновена.
Майчината ѝ учтивост жегна съвестта на Алтея. От нея все още се очакваше да се държи като Търговска дъщеря.
— Както желаеш, майко — каза тя, смекчила думите си. — Ей сега ще се върна.
Кефрия се зае да напълни чашите на необичайните (и неканени) посетители. Единствено тя се опитваше да поддържа разговор: майка ѝ се взираше в незапаленото огнище, а Брашън обхождаше стаята. Янтар не полагаше дори символични усилия да се представи като събеседник — тя седеше на пода, недалеч от мястото, където стоеше момчето, и го примамваше с късчета сладкиш, както се мами плахо кученце. Тя правеше това напълно спокойно, без да намира поведението си за невъзпитано или неподходящо.
В един издебнат момент момчето грабна целия сладкиш от ръката ѝ и го натъпка в устата си. Янтар се усмихна гордо.
— Виждаш ли — тихо му каза тя. — Тук хората са добри. Вече нищо не те заплашва.
Алтея удържа на думата си. Малко след повторната поява на Рейч, включваща още чаши и чиния притоплена храна, тя на свой ред пристъпи в кабинета. Несъмнено тя се бе мила със студена вода, за да приключи толкова бързо, реши Кефрия. Сестра ѝ се беше преоблякла в обикновен пеньоар, сплела мократа си коса. Студената вода бе зачервила страните ѝ, което ѝ придаваше едновременно уморен и свеж вид.
Без да казва каквото и да било, Алтея си взе чаша чай и няколко сладки, след което последва примера на приятелката си и също се настани направо на пода. Татуираното момче също се навърташе там, макар и изцяло съсредоточено върху храната си.
Първите си думи Алтея насочи към Янтар.
— Брашън ми каза, че двамата сте изготвили план да си върнем Вивачия. Освен това той каза, че планът нямало да ми хареса, но бил единственият начин. Какъв е този план?
Янтар погледна към спътника си.
— Благодаря ти, че си я подготвил да ни изслуша — сухо каза тя. Подир това сви рамене и въздъхна. — Късно е. Затова мисля, че трябва да бъда кратка и да ви оставя да го обмислите.
Тя плавно се изправи на крака, като издърпана с невидима нишка. И пристъпи в средата на стаята, за да се убеди, че всички ще я слушат. При това се усмихна към момчето, продължаващо да омита чинията си, вглъбено единствено в хапките си.
Янтар леко се поклони. В този момент тя напомняше на Кефрия на актриса.
— Ето какво предлагам. За да си върнем жив кораб, нека използваме жив кораб. — Погледът ѝ докосна всички им. — Парагон, ако трябва да бъда точна. Ние го купуваме, вземаме назаем или отвличаме, събираме екипаж, командван от Брашън, и се отправяме да си върнем Вивачия.
Сред настъпилото смайване тя добави:
— Ако се чудите за моя мотив, то бъдете уверени, че поне половината от него се крие в желанието ми да спася Парагон от насичане. Мисля, че вашият добър приятел Давад Рестарт бе могъл да убеди Лъдчънсови да се разделят с кораба срещу разумна цена. Той изглежда добре запознат с възмутителните предложения, отправяни от спекулантите. Може би той ще поиска да се възползва от този шанс да възстанови репутацията си пред Търговците. С оглед на определени събития, случили се тази вечер, това изглежда още по-вероятно. Е, какво ще кажете?
— Не — изрече Алтея.
— Защо не? — попита Малта, изникнала на прага. Тя влезе в кабинета. Над нощницата си бе обвила дебел вълнен шал; бузите ѝ още розовееха от сън. — Сънувах кошмар. Когато се събудих, чух гласовете ви и слязох да видя какво става — обясни тя. И продължи. — Чух, че е възможно да изпратим кораб, за да спасим татко. Мамо, бабо, с какво право Алтея ни забранява да сторим това? На мен замисълът ми се струва разумен. Защо сами да не спасим татко?