Алтея присви очи насреща му.
— Не ми е изтрябвало покровителството ти, Брашън Трел. Ти явно си забравил, че аз вече доказах способностите си, а те не се основават единствено на груба сила. Баща ми винаги казваше, че онзи, който трябва да поддържа дисциплината със сила, е лош капитан.
— Може би защото е смятал, че това е задължение на неговия заместник. — След тези думи Брашън промени гласа си. — Баща ти беше отличен капитан с прекрасен кораб, Алтея. Дори и ако плащаше съвсем малко, той пак би намерил свестни моряци, склонни да работят за него. Ала нашите обстоятелства са малко по-различни.
Той неочаквано се прозина, което го смути.
— Уморен съм — заяви морякът. — Ще трябва да се наспя, преди да продължим с приготовленията. Поне вече знаем какви трудности ни очакват.
— Има един проблем, който изобщо не засегнахме — намеси се Янтар. Всички се извърнаха към нея. — Нямаме основания да приемем, че Парагон ще се съгласи да ни помогне. Той има много свои страхове. В известно отношение той е уплашено момче. И също тъй често е гневен мъж. Мисля, че е от изключително значение да придобием съгласието му. Опитаме ли се да го принудим, няма как да успеем в планираното начинание.
— Според теб трудно ли ще го убедим? — попита Роника Вестрит.
Янтар сви рамене.
— Не зная. Парагон е непредсказуем. Дори и ако в началото той склони, на следващия ден или седмица по-късно е възможно да си промени мнението. Това е нещо, което трябва да имаме предвид.
— С този проблем ще се заемем, когато стигнем до него. За начало трябва да накараме Давад Рестарт да убеди Лъдчънсови да ни подкрепят.
— С това ще мога да се справя — каза Роника с известна хладина в гласа. За момент Кефрия изпита състрадание към Давад. — Утре по обед възнамерявам да имам отговора му. Не виждам причина да отлагаме.
Брашън въздъхна.
— В такъв случай се разбрахме. Ще се върна утре следобед, за да продължим. Приятна вечер, Роника, Кефрия. Приятна вечер, Алтея.
В последното сбогуване тонът му бе леко променен.
— Приятна вечер, Брашън — отвърна Алтея със сходен оттенък.
Янтар също се сбогува с тях. Когато Алтея се надигна да изпрати гостите, момчето също се надигна. Кефрия бе връхлетяна от моментно раздразнение заради импулсивността на сестра си.
— Не забравяй, че трябва да намериш място за спане на момчето — обърна се тя към Алтея.
Детето поклати глава.
— Ня’а спа тука. Отиа’м с него. — И то кимна към Брашън.
— Нищо подобно — отвърна морякът с тон, който не търпеше възражение.
— Нал с’м свободен? — възрази момчето. — Н’ мо’еш д’ ме спреш.
— Не бъди толкова сигурен — заплашително отвърна морякът. И добави с по-мек глас — Момче, аз не мога да се грижа за теб. Аз нямам дом, разчитам единствено на себе си.
— Яз с’шо — спокойно настоя момчето.
— Според мен трябва да го вземеш със себе си, Брашън — каза Янтар. Върху лицето, ѝ бе изникнал странно замислен израз. В следващия момент тя се усмихваше кисело. — Би било лош късмет да прогониш първия си моряк.
— Точно тъй — наперено потвърди хлапакът. — Н’ мо’а д’ уважа’ам чойек, дет’ н’ му стиска. Земи ме, ня’а с’жаля’аш.
Брашън присви очи и за пореден път поклати глава. Но когато той напусна стаята, а момчето тръгна подире му, той не го прогони. Янтар ги последва, леко усмихната.
— Смятате ли, че те ще успеят да доведат татко? — тихо попита Малта, когато роднините останаха сами.
Докато Кефрия се опитваше да намери отговор, майка ѝ отвърна:
— Вече почти никакви пари не са ни останали. Няма смисъл да се отказваме от този риск. Ако начинанието успее, то ще спаси семейството ни. Ако се провали, просто ще потънем по-бързо. Това е всичко.
Кефрия смяташе, че едно дете не бива да бъде разстройвано с подобна прямота. Ала за нейна изненада Малта кимна.
— Аз си мислех същото — рече момичето.
За пръв път от една година насам тя се обръщаше към баба си с учтив тон.
Глава двадесета
Морско разбойничество
Когато плячката изникна пред нея, всички съмнения се стопиха като мъглите на летен ден.
Усещанията на Уинтроу, всички негови тревоги и внимателно подреден морал се отрониха от нея като люспите боя по време на събуждането ѝ. Съзрял платното на преследвания кораб, наблюдателят от мачтата ѝ нададе вик, пробудил нещо отдавнашно в нея: беше време да се отправи на лов, подир жертвата си. Пиратите на борда ѝ подеха крясъка на наблюдателя. Самата Вивачия също се присъедини към тях — нейният вик звучеше като писъка на ястреб, спускащ се към жертвата си.