Срещу тях платното на преследвания съд израстваше: той се стараеше да избяга от Мариета. По-малкият съд, командван от Соркор, насочваше плячката към Вивачия. До неотдавна последната бе изчаквала зад прикритието на един нос.
Екипажът ѝ я тласкаше напред по неосъзнаван до този момент начин. Нейните мачти се огъваха под напрежението да удържат дъха на вятъра. Пукотът на платната и стремителният вятър, обливащ лицето ѝ, разбудиха в нея спомени, които не принадлежаха на нито един от животите на погиналите връз палубата ѝ човеци. Тя повдигна ръце, свила пръсти към бягащия кораб. Някакъв устрем разбуди яростта на тялото ѝ, макар лишено от сърце и кръв. Тя се приведе напред, придавайки този устрем на дъсчената си снага. Това ѝ спечели шумното възхищение на екипажа.
— Виждаш ли? — победоносно извика Кенит, вкопчен в перилата на носа, край пенести пръски. — Това е в кръвта ти, дръзка моя! Знаех си! За това си създадена ти, а не да се тътриш с товари, както някоя селянка пренася кофа с вода. След тях! Виж, те те забелязаха! Погледни как трескаво изменят курса си! Само че това няма да ги отърве.
Уинтроу стоеше до капитана, също вкопчен в парапета. Ожесточението на насрещния морски вятър бе насълзило очите му, но въпреки това юношата мълчеше. Той бе стиснал зъби, прехапал неодобрението си между тях. Но въпреки това оживените удари на сърцето му го издаваха. Кръвта му кипеше заради устрема на преследването. Цялата му душа очакваше с нетърпение залавянето. Пред себе си той можеше да скрива този ентусиазъм, но не можеше да го укрие от нея.
Кенит и Соркор не бяха избрали тази жертва произволно. Слуховете за Мърморещ бяха достигнали до помощника още преди седмици. И когато капитанът не бе показал признаци на последващо влошаване, Соркор сподели тези вести с него. Капитан Ейвъри, собственик на Мърморещ, се бе хвалил в столицата, а също и в други пристанища, че никой пират, без значение колко дързък и справедлив, няма да му попречи да търгува с роби. В един разговор с Вивачия Кенит бе определил тази му постъпка като глупава. Беше всеизвестно, че капитан Ейвъри превозва само изключително скъпи роби — образовани хора, подходящи за наставници, икономи и управители. Същата взискателност той проявяваше и към неживите стоки, които пренасяше: само от най-скъпите благоухания, напитки и сребърни украшения. Неговите клиенти в Калсид очакваха само най-доброто от него, без да се поколебаят да платят подобаващо.
Макар че корабът му представляваше изкусителна цел, при други обстоятелства Кенит не би се спрял на него. Защо да се занимава с бърз и въоръжен отлично кораб с дисциплиниран екипаж, при положение, че морето е пълно с по-лесна плячка? Само че Ейвъри бе проявявал прекалено голяма дързост, и бе я проявявал прекалено често. Подобна наглост не биваше да се подминава: Кенит също си имаше репутация, която да поддържа. И капитан Ейвъри бе сглупил да отправи предизвикателство.
Докато двете с Мариета притискаха плячката си, Вивачия си припомни думите на Уинтроу от миналата нощ. Той прямо бе обвинил Кенит.
— Той преследва този кораб, за да се сдобие със слава, а не защото се интересува от съдбата на пренасяните с него роби — рече той. — Другите подобни кораби пренасят много повече жив товар, при много по-ужасни условия. За Ейвъри съм чувал, че той не оковава робите си, а ги оставя да се движат свободно из отредените им помещения. Освен това той не пести храната, та стоката му да пристигне в добро състояние и да му донесе добра печалба. Кенит ще нападне кораба му не от ненавист към робството, а в името на собствения си интерес.
Вивачия не отвърна веднага.
— Той не чувства подобни неща в моментите, когато размишлява за предстоящата битка — каза фигурата. И не се впусна в подробности, защото самата тя не бе напълно сигурна за състоянието на Кенит. В душата му оставаха заключени неща, които той не споделяше с никого. Затова тя неусетно промени темата. — А пък аз не мисля, че тези роби ще се радват по-малко на свободата си от хора, държани в окови и недоимък. Да не се опитваш да кажеш, че робството е приемливо, стига робът да получава добро отношение, като някакво скъпо домашно животно?
— Не, разбира се! — побърза да се възмути Уинтроу. Оттам насетне за Вивачия беше лесно да промени разговора в удобна посока.