Едва днес тя успя да назове емоциите, които отекваха у Кенит при споменаването на Мърморещ. Това беше вълнението от предстоящия лов. Малкият кораб, който бягаше пред тях тъй бързо, за Кенит представляваше неустоимо изкушение: тъй както някоя преливаща от живот котка би се впуснала подир пеперуда. Прагматикът в него не би се спрял на този съд, ала въпреки това Кенит не бе могъл да устои на предизвикателството.
Разстоянието между двумачтовия Мърморещ и Вивачия се смаляваше; в противоположност, вълнението на Уинтроу продължаваше да расте. Той многократно бе предупредил Кенит, че на борда на Вивачия не бива да бъде проливана кръв. Бе се опитал да обясни на моряка, че корабът завинаги би носил спомените на избитите, но не бе успял да предаде същинското бреме на тези дири. Ако Кенит не се вслушаше в него, ако допуснеше битката да прелее върху нейните палуби или, още по-лошо, ако избереше да екзекутира пленници на борда ѝ, корабът нямаше да успее да го понесе. По-рано, когато Уинтроу бе отишъл да го моли да не използва Вивачия за пиратство, Кенит го бе изслушал с отегчен вид, а после сухо се бе осведомил за причината, поради която някой би избрал да залавя жив кораб, ако не за да го използва с подобна цел. Уинтроу избра да свие рамене и да замълчи. Последващи молби само биха накарали Кенит да демонстрира властта си над момчето и кораба.
Моряците от Мърморещ бяха отрупали мачтите и работеха с трескаво отчаяние. И ако Мариета бе единственият им преследвач, те щяха да успеят да избягат. Ала живият кораб не само бе по-бърз от двумачтовия: Вивачия се намираше в позиция да изтласка плячката си в канала. За един кратък момент на Уинтроу му се струваше, че Мърморещ ще успее да се изплъзне и да навлезе в открити води. Но това не се случи. От борда на преследвания кораб долетя гневна заповед; съдът трябваше да намали скоростта си, за да не се вреже в брега. Само след минути Вивачия и Мариета го бяха притиснали от две страни. От Мариета полетяха абордажни куки, врязали се в палубите на пленения кораб.
Екипажът на Мърморещ пренасочи усилията си към отбрана. Моряците бяха добре подготвени: те запратиха огнени стрели, които се пръснаха върху палубата на Мариета, за да започнат да разливат пламъци. Междувременно отбранителите нахлузваха леки брони и приготвяха оръжията си с движения, които издаваха умение. Някои от другарите им, окачили лъкове на гърбовете си, бързо заемаха позиции сред въжетата.
Някои от пиратите от екипажа на Мариета се заеха да гасят пламъците с помощта на влажни платнища. Други отвърнаха на огъня, като задействаха катапултите. Дъжд от камъни се изсипа върху палубата на притиснатия кораб. И през цялото това време двата съда се приближаваха все повече и повече под опъна на въжетата. Край близкия борд на Мариета се бяха струпали нетърпеливи пирати, горящи от желание да се хвърлят на абордаж. По численост те надвишаваха моряците от Мърморещ.
Край бордовете на Вивачия също се бяха струпали пирати, но в качеството си на завистливи зрители. Те надаваха викове и насърчаваха другарите си. Онези от пиратите, които разполагаха с арбалети, се покатериха и започнаха да обстрелват Мърморещ. Това беше единственото им участие в битката, но и то се оказа смъртоносно. Бранителите трябваше през цялото време да помнят, че зад тях се намира и втори противник: съскащи стрели пронизваха онези, които си позволяха да забравят.
Кенит задържаше Вивачия досами сблъсъка, с нос, насочен към двата съда. Той стоеше на предната палуба, стиснал перилата, и говореше с тих, напътстващ глас. На моменти вятърът донасяше откъслечни думи до Уинтроу, но дочутото се оказваше достатъчно, за да потвърди, че тези думи са предназначени за Вивачия.
— Виж, онзи там, с червената кърпа, който първи скочи на чуждия борд. Това е Съдж. Той, негодникът му с негодник, на всяка цена иска да е първи. А на една крачка след него е Рог. Това хлапе боготвори Съдж, някой ден това ще докара смъртта му…
Фигурата кимаше в отговор на думите му и продължаваше да наблюдава случващото се. Тя бе стиснала юмруци, леко раздалечила устни във вълнение. Във възприятията ѝ Уинтроу долавяше смутено вълнение. Емоциите на екипажа, смесица от копнеж, завист и вълнение, се разливаха около нея. Кенитовата гордост към хората му се долавяше като отделна нишка.
Тази гордост бе основателна: с целенасочеността на мравки пиратите заливаха борда на Мърморещ и изтласкваха бранителите. Вятърът и вълните приглушаваха крясъците и проклятията. По нищо не личеше Вивачия да осъзнава, че стрелите, изхвърчащи откъм собствения ѝ такелаж, пронизваха човешка плът. От тази дистанция клането представляваше пъстроцветен спектакъл. В него имаше блясък, драма и напрежение. Някакъв моряк полетя към палубата на Мърморещ. Той се блъсна в една рея, изхлузи се и продължи да пада. Уинтроу потръпна, когато тялото се стовари върху палубата, а Вивачия дори не трепна. Тя бе насочила цялото си внимание към предната палуба, където капитанът на нападнатия съд се сражаваше със Соркор. Шпагата на капитан Ейвъри проблясваше като сребърна игла. Неговият противник бе по-едър и използваше две оръжия. Точно в този момент той отбиваше удара с късия меч в лявата си ръка и на свой ред атакува с меча в десницата си. Между двамата съперници танцуваше смърт. Очите на Вивачия сияеха.