Уинтроу хвърли бърз поглед към Кенит. Пиратският капитан бе разчел добре. От това разстояние Вивачия можеше да наблюдава вълнението на битката, без да се налага да влиза в съприкосновение със съпътстващите го ужаси. Кръвта не се лееше по нейната палуба, а вятърът отнасяше дима и крясъците на умиращите и ранените. Бавно, но сигурно пиратите завладяваха все по-голяма част от палубата — като разширяващо се петно. Нищо не оставаше скрито от Вивачия, но в същото време тя оставаше само зрителка. Вероятно Кенит искаше да я накара да привикне към насилието.
— Отсреща умират хора — обяви Уинтроу. — Живи същества, умиращи сред ужас.
Вивачия го погледна само за момент. Кенит беше този, който отвърна.
— Те сами са виновни за онова, което ги сполита — изтъкна той. — Те сами са избрали да се занимават с това, знаейки, че съществува вероятност да умрат. Не говоря само за собствените си хора, които храбро се хвърлят срещу смъртта. Моряците от Мърморещ очакваха да бъдат нападнати. Те предизвикаха това. Със своето перчене те подканиха тази съдба. Спомни си, че те имат леки брони, мечове и лъкове. Щяха ли да носят подобни неща на борда си, ако не очакваха сблъсък? Ако не знаеха, че заслужават да бъдат предизвикани? — Кенит се засмя гръмко. — Не — сам си отговори той. — Случващото се насреща не е клане, а сблъсък на воли. Дори би могло да се каже, че това е конкретна проява на вечния конфликт между справедливостта и нечестието.
— Там умират хора — упорито повтори Уинтроу. Той се опита да вложи увереност в думите си, но осъзна, че неговата увереност отстъпва пред убедителните думи на пирата.
— Хората непрекъснато умират — съгласи се пиратът. — Дори и в този момент, докато двамата с теб стоим на тази палуба, ние вече чезнем, вехнещи като летни цветя. Вивачия ще надживее всички ни, Уинтроу. Смъртта не е нещо лошо. Нима Вивачия не е приела в себе си няколко живота, за да се събуди? Запитай се: дали с всеки изминал ден тя наблюдава как живеем, или вижда как умираме? Всеки от тези отговори е верен. Болка и насилие съществуват — те са част от съществуването на всички създания и сами по себе си не са лоши. Сляпата свирепост на наводнение откъртва дърво от речния бряг, но почвата и водата, които приливът донася със себе си, компенсират. Двамата с моята дама се борим за справедливостта. За да отнесем злото, ние трябва да връхлетим устремно, дори и ако този устрем бъде придружен от болка.
Гласът му бе тих и плътен като далечен гръм. И също тъй сепващ. Уинтроу знаеше, че някъде из тази привидно безукорна логика се крие непоследователност. Достатъчно беше да открие някоя от дирите ѝ, за да разтроши целия аргумент.
Той укрепи позициите си с една прочетена мисъл:
— Една от разликите между доброто и злото се крие в различието, че доброто е в състояние да изтърпи съществуването на злото и пак да просъществува. А злото винаги бива неминуемо победено от доброто.
Кенит се усмихна с разбиране и поклати глава.
— Уинтроу, ти дори не се вслушваш в нещата, които изричаш. Сам помисли над думите си. Що за добро би търпяло злото и би допускало то да се разгръща? Ето кое: доброто, което се грижи за удобството и безопасността си. Така то престава да бъде истинско добро и се превръща в заслепено самодоволство. Нима ние трябва да обърнем гръб на страданието в трюма на онзи кораб, казвайки: „Ние тук сме свободни хора, те ще трябва да се оправят сами“? Съмнявам се, че на това са те учили в манастира.
— Нямах това предвид! — възмути се Уинтроу. — Доброто изтърпява злото по начина, по който един камък изтърпява дъжда. Това не се равнява на съгласие или…
— Струва ми се, че битката приключи — прекъсна го Кенит.