Край бордовете на Мърморещ излитаха тела. Този път никакви змии не изникнаха от водата: бърз и чист, този кораб не бе придобил подобен кортеж. Знамето му бе скъсано и на негово място се издигна червено-черният Гарванов стяг. Едновременно с това люковете бяха отворени и робите започнаха да излизат на палубата.
Кенит погледна през рамо.
— Ета, накарай ги да приготвят лодката. Възнамерявам да прегледам поредното ни завоевание. — Той погледна към Уинтроу. — Искаш ли и ти да дойдеш, момче? Може да ти се стори полезно със собствените си очи да видиш благодарността на онези, които спасихме. Възможно е да си промениш мнението за нещата, които правим.
Уинтроу бавно поклати глава.
Пиратът се засмя, а подир това продължи със сериозен глас.
— Все пак ще дойдеш с мен. Възнамерявам да те обуча.
Юношата подозираше, че в действителност капитанът иска да му попречи да разговаря насаме с Вивачия за гледката, на която бяха станали свидетели току-що. Вероятно Кенит искаше тя да размишлява само над неговите думи.
Той стисна зъби, но въпреки това се обърна, за да се отправи към лодката. Все щеше да изтърпи.
Той остана шокиран, когато Кенит го прегърна през рамо. Отстрани изглеждаше, че пиратът търси опората му, но не това намерение се криеше в този жест.
— Научи се да губиш, Уинтроу. Освен това ти не губиш нищо, а в действителност печелиш онова, на което аз мога да те науча. — С широка усмивка пиратът го увери. — А има много неща, на които съм способен да те науча.
По-късно, когато двамата вече се намираха на борда на лодката и се отправяха към завладяния кораб, Кенит се приведе към ухото му.
— В един момент дори камъкът отстъпва под постоянните капки на дъжда. В тази загуба няма нищо срамно за него.
Той го потупа по рамото и се намести доволно. Личеше, че гори от нетърпение да стъпи на борда на завоеванието си.
Вятърът донасяше до нея откъслечните звуци на флейта. Алтея вече бе оставила гората зад себе си и се спускаше по скалите. Тя се бе уговорила да се срещне с Брашън и Янтар по пладне при Парагон — тримата възнамеряваха да му съобщят новината заедно.
През цялото време тя се измъчваше от напрежение. Как ли щеше да реагира корабът?
С напредването ѝ звуците се усилваха; те бяха прекалено произволни и неумели, за да се нарекат музика. Най-вероятно някое дете се учеше да свири на плажа.
Покрай тревогите си тя дори не бе осъзнала, че подобен дълбок звук не би могъл да долита от обикновена по големина флейта. По тази причина Алтея остана смаяна при вида на пастирската свирка, която Парагон надуваше.
Съсредоточаването подреждаше образа му по съвсем нов начин. Бръчките бяха изчезнали от челото му, положението на раменете вече не издаваше отбрана. Той изглеждаше съвсем различен от подозрителния кораб, с когото тя се бе сприятелила преди години. За момент Алтея изпита ревност, че Янтар е съумяла да породи подобна промяна.
Нямаше съмнение, че огромната флейта е дело на бижутерката. Алтея поклати глава, признаваща този си недостатък: през всичките години познанство никога не ѝ беше хрумвало да му подарява нещо. Янтар му подаряваше играчки и дрънкулки, неща, които да предоставят занимавка за ръцете и ума му. Докато през цялото това време Алтея бе гледала на него единствено като на провалил се жив кораб. Тя бе привързана към него и го смяташе за личност, а не за предмет. И въпреки това гледаше на него по неизменим начин: кораб, който не се бе оказал достоен за оказаното му доверие; опасен съд, който никога повече нямаше да навлезе в морето. Янтар бе достигнала до онази част от него, представляваща оживено, макар и още незряло дете. На това се дължеше настъпилата промяна в духа му.
Алтея забави крачките си. Заради музиката си корабът не бе доловил приближаването ѝ.
Неговата фигура изобразяваше брадат воин със сурово лице, което нечия жестока ръка впоследствие бе обезобразила, отсичайки очите. Но в този момент лицето му изглеждаше по-скоро момчешко. Точно заради това му спокойствие младата жена се поколеба.
Тя пристигаше, за да му отнеме това простичко удовлетворение. И за да иска от него да стори онова, от което Парагон най-силно се плашеше. Какво щеше да означава тази промяна за него? За първи път тя същински се замисляше за начина, по който това пътуване би му се отразило.
Мисълта за Вивачия прогони и колебанието, и съчувствието. Парагон беше жив кораб, създаден да плава. Щом тя притежаваше възможността да го върне в отредената му стихия, той трябваше да изпитва благодарност.