Към отвращението ѝ се примесваше и болка. Това беше същият човек, който я бе вземал на гърба си като малка, който ѝ беше давал сладкиши, а на шестнадесетия ѝ рожден ден ѝ бе изпратил цветя — същият този човек се бе оказал предател.
Роника и Кефрия бяха довършили преговорите, които Алтея мислено бе преименувала на плащане на откуп. Самата тя не взе никакво участие. Тя отбягваше Давад, защото усещаше, че няма да смогне да се държи учтиво с него, а в същото време не искаше да го наскърби.
Тя преодоля остатъка от стълбата и обяви, едновременно със стъпването си:
— Другите идват. Майка вече се вижда от плажа. Боя се, че Търговецът Рестарт също се е присламчил. Надявам се, че той ще прояви благоразумието да задържи устата си затворена, но се съмнявам. Вие вече говорихте ли с Парагон?
През цялото време Алтея оставаше загледана в Янтар. Така беше по-лесно. Между нея и Брашън нямаше вражда, но нямаше и разбиране.
— Още не! — със стреснат вид отвърна приятелката ѝ. — Исках ти също да присъстваш. Не очаквах, че останалите ще пристигнат толкова рано.
— Подранили са. Но ние бихме могли да изпратим Клеф да ги пресрещне и да им каже да почакат, докато им дадем знак.
Янтар се замисли за момент.
— Не. Мисля, че колкото по-скоро приключим, толкова по-добре. Той ще крещи и ще се цупи, но аз подозирам, че и тайно ще се радва. — Тя въздъхна леко. — Да вървим.
Алтея последва приятелката си обратно по стълбата, Брашън се изкатери последен. Вън те завариха Клеф да седи на един камък пред кораба. Лицето на хлапака бе зачервено от смях; той все още се опитваше да си поеме дъх. Повод за кикота му бяха специфичните звуци, които Парагон отправяше с помощта на флейтата си: удивително реалистично подобие на изпускане на газове. Той духваше, възпроизвеждайки подобието, а после избухваше да се смее, подкрепян от дребния си събеседник. При излизането на тримата корабът повдигна ръка пред устата си, за да прикрие смеха, а хлапакът продължи да се превива и кикоти.
Алтея спря. Брашън също се засмя. Парагон извърна глава в тази посока и се ухили.
— Ето ви и вас.
— Да, ето ни и нас — потвърди Янтар. Тя се приближи към фигурата и се протегна нагоре, за да докосне ръката му. — Парагон, искаме да говорим с теб за нещо важно. За нещо много важно.
Веселието изчезна от лицето му, а на негово място изникна колебание.
— За нещо лошо?
— За нещо добро — продължи Янтар с успокояващ глас. — Поне така смятаме ние.
Тя погледна към двамата си спътници, сетне се извърна към плажа. Алтея проследи взора ѝ. Майка ѝ и Еймис Лъдчънс скоро щяха да пристигнат.
— За една възможност да сторим нещо добро, с твоя помощ. Без теб не бихме успели.
— Аз не съм дете — рече корабът. — Говори направо. — Личеше, че неспокойството му нараства. — За какво бих могъл да помогна?
Янтар нервно прокара длан през лицето си. Тя отново погледна към Брашън и Алтея, преди да продължи.
— Зная, че не си дете. И освен това зная, че не подходих добре, но това е защото се боя от отказа ти, Парагон. Ето за какво става въпрос. Ти знаеш за Вивачия, живия кораб на Вестритови. Знаеш, че тя е била заловена от пирати. Чувал си ни как обсъждаме това, как се чудим какво бихме могли да сторим. Ето какво. Алтея иска да я спаси. Двамата с Брашън също искаме да отидем.
Тя си пое дъх.
— Ние искаме ти да ни отведеш там. Как ти се струва това?
— Пирати — промълви той. И почеса брадата си със свободната си ръка. — Не зная. Не зная… Аз ви харесвам. Харесва ми да бъда с вас. Никой кораб не бива да остава при пиратите. Те са отвратителни създания.
Алтея отърси част от отвратителната скованост, вцепенила дъха ѝ. Всичко щеше да бъде наред.
— Лъдчънсови съгласиха ли се да ме отведат там?
Брашън нервно прочисти дъх. Янтар погледна останалите двама, ала никой от тях не се отзова на подканата ѝ.
— Те ще ни позволят да те отведем там — рече тя.
— Но тогава кой… Да не искаш да кажеш, че ще плавам без член на семейството си? — смая се корабът. — Никой жив кораб не плава без свой близък.
Този път Брашън се обади:
— Аз ще бъда с теб, Парагон. След всичките тези години на познанство ти си като мой роднина. Това устройва ли те?
— Не. Не, Брашън. — В гласа на кораба се долавяше нервност. — Аз наистина те харесвам, но ти не си мой родственик. Ти си мой приятел, но не и роднина. А аз не бих могъл да плавам без роднина на борда си. — Тук той тръсна глава. — Моите близки не биха допуснали това да ми се случи. То би било все едно да кажат, че се отказват от мен завинаги, че от мен не би имало полза. Не.