Парагон стисна флейтата си с две ръце, но те въпреки това трепереха.
Роника и Еймис Лъдчънс бяха спрели. Еймис стоеше загледана в Парагон, скръстила ръце и стиснала устни. В тези жестове Алтея съзираше и отхвърляне, и отричане. Поне корабът не можеше да ги види…
Зад двете жени Давад пуфтеше в опита си да ги настигне.
— Парагон… — поде Алтея. — Моля те, изслушай ме. Минали са години от времето, в което на борда ти е имало представител на рода Лъдчънс. Извън нашето присъствие, ти си бил сам. И въпреки това ти си оцелял. Защото си различен от повечето живи кораби. Ти имаш усещане за личност, отделно от близките си. Научил си се да бъдеш… независим.
— Оцелях, защото не можех да умра! — неочаквано изрева той. Ръката му повдигна флейтата високо, сякаш в подготовка за удар. Но удар не последва, вместо това, с демонстративно и овладяно движение, Парагон се пресегна през рамото си, за да остави безценния музикален инструмент върху палубата. — Моят живот е болка, Алтея. Живот на ръба на лудостта! Нима мислиш, че аз не зная това? Аз научих, че… Не, аз нищо не научих. Открих единствено, че трябва да продължавам да съществувам. И затова продължавам да съществувам. Разяжда ме празнота, която никога не се насища. Тя поглъща дните ми, ден по ден, миг по миг, и с всеки изминал ден аз ставам все по-малък, но въпреки това никога не угасвам.
Той избухна в налуден смях.
— Ти казваш, че аз имам личност, която е отделна от близките ми? Да, това е така, и още как. Тази личност има нокти и зъби, тя прелива от мъка и гняв. Аз не бих се поколебал да разкъсам целия свят, стига това да ми гарантира, че сред настъпилото Нищо аз също се спра да съществувам!
Тези думи той изричаше с все по-голямо ожесточение, а в края им, когато гласът му бе придобил силата на рев, Парагон отметна глава и изкрещя. Писъкът бе нечовешки висок, непоносимо тъжен. Алтея притисна длани над ушите си.
С периферното си зрение тя видя как Еймис Лъдчънс се обръща и побягва. Роника я догони и сграбчи ръката ѝ. Алтея не можеше да чуе думите на майка си, но по жестовете и по лицето ѝ можеше да предположи. Давад вече беше се изравнил с тях, клатеше глава и бършеше челото си с копринена кърпичка.
Младата жена осъзнаваше какво се бе случило току-що. Еймис Лъдчънс бе променила решението си, с което Алтея бе изгубила единствения си шанс да спаси Вивачия. Тя не би се чувствала тъй съкрушена, ако можеше да си внуши, че Парагон е спечелил, само че това беше невъзможно. Лъдчънсови нямаше да продадат родовия си кораб, но нямаше и да плават с него. Парагон щеше да остане завинаги на този бряг, гаснещ сред лудостта си.
Дали и на самата Алтея не предстоеше подобна съдба?
Янтар бе застанала съвсем близо до Парагон. Опасно близо. Тя бе отпуснала ръка на корпуса му и тихо разговаряше с него. Той не ѝ обръщаше внимание, заровил брадато лице сред дланите си. А раменете му се тресяха като на неутешимо дете.
Клеф също се бе приближил, удивено загледан в ридаещата фигура. Той бе захапал долната си устна, стиснал юмруци.
— Парагон! — изкрещя Еймис Лъдчънс.
Фигурата повдигна глава и се ослуша.
— Кой е там? — рязко попита той. И прокара ръка по бузите си в опит да изтрие несъществуващите сълзи. Видно беше, че той не иска да издава мъката си пред непознати.
Жената изрече името си. То прозвуча като оправдание. Кичури от сивеещата ѝ коса бяха изскочили изпод шапчицата ѝ, шалът ѝ се развяваше. Тя не каза нищо повече, а остана да изчаква реакцията на кораба.
Парагон бе придобил смаян вид. Едва третият му опит да изрече нещо се оказа успешен.
— Защо си дошла?
Гласът и тонът му бяха изненадващо сдържани, принадлежащи на мъж, а не на момче. От него се излъчваше мъка.
Следващият дъх му донесе още повече спокойствие. С него той продължи:
— Защо, след всичките тези години, идваш да говориш с мен?
Явно това му поведение я покърти повече от каквито и да било крясъци.
— Те вече са ти казали, нали? — запита Еймис.
— Какво да са ми казали?
Жената се напрегна.
— Аз те продадох.
— Невъзможно е да ме продадеш. Аз съм част от семейството ти. Нима би могла да продадеш дъщеря си? Или сина си?
Еймис Лъдчънс поклати глава.
— Не — прошепна тя. — Не бих могла. Не бих могла, защото ги обичам, те също ме обичат. — Жената повдигна очи към него. — Докато за теб това не се отнася.