Подир това тя избухна неочаквано.
— Откакто се помня, ти си срамът и бремето на семейството ми. Аз дори не съм била родена по времето на последните ти пътувания, но трябваше да израсна сред мъката на мама и баба. Ти си изчезнал, отнасяйки със себе си мъжете от нашето семейство. Защо? За какво си искал да ни накажеш? Достатъчно е било просто да не се върнеш. Тогава поне близките ми биха могли да се чудят. Поне биха могли да си представят, че корабът е потънал или се е разбил на някой остров, където екипажът още е жив. А ти си избрал да се върнеш, за да покажеш на семейството ми, че отново си убил мъжете, намирали се на борда ти, и си оставил жените да скърбят.
— Ти се намираш на този бряг от тридесет години! Тридесет години постоянен укор към семейството ми, символ на нашия позор. Всеки кораб, който навлиза или напуска пристанището, те вижда заровен тук. В града няма човек, който да не притежава собствено мнение за причините за случилото се. И повечето от тези мнения хвърлят вината върху нас. Според тях ние сме алчни, себични, неразумни, безсърдечни. Някои казват, че сме си заслужили онова, което ни е сполетяло. Във всеки случай докато ти си тук, ние не можем да си простим, нито да забравим. Много по-добре би било, ако те няма. Тези хора са склонни да те вземат, а ние сме повече от склонни да се отървем от теб.
Нейните отровни думи заливаха всички им. Алтея стоеше смаяна под този порой на злост. А жената продължаваше да крещи, изцъклила очи в настървението си. Може би Парагон не беше луд, а просто демонстрираше родова черта…
— Преди теб ние бяхме влиятелно семейство. Ти трябваше да представляваш върха на нашия напредък, парагонът на нашия успех. Вместо това ние пръснахме богатствата си, за да те изплащаме, а в замяна ти ни донесе единствено отчаяние и мъка. Защо мълчиш? Няма ли поне да се защитиш, да отречеш? Хайде, говори, славни корабе! Защо? Защо се обърна срещу тях? Какво те накара да избиеш нашите мечти, нашите надежди, нашите мъже?
Най-сетне тя замлъкна, изтощена от крясъците си и силата на проявеното чувство. До нея Роника Вестрит изглеждаше отвратена. Но най-стряскащо бе изражението на Давад Рестарт. Той имаше смутен вид, ала въпреки това в очите му светеше увереността на човек, получил доказателство за дълго оспорваната си правота.
— Дъждовната река — тихо каза той. — Нищо добро не е дошло от водите на Дъждовната река. Отровна магия, коварна болест. Това е всичко, което…
— Млъкни — просъска Янтар. — Млъкни и си върви. Той вече знае. Ето, вземи, всичко е твое. Всичко което имам, в замяна за него. Както обещах.
Тя свали от врата си кожена връв с нанизан ключ и я хвърли към краката на Давад. С чист звън ключът отскочи от един камък и се вряза в пясъка. Търговецът с мъка се приведе, за да го прибере.
Алтея разпозна едрия ключ от магазинчето на Янтар.
Еймис Лъдчънс все така оставаше загледана в кораба. По сбръчканите ѝ бузи личаха сълзи, но тя не ридаеше, а безмълвно се взираше в Парагон, стиснала устни.
Парагон бе скръстил ръцете си, а главата си бе отметнал по посока на морето, към хоризонта. Той също бе стиснал челюсти. В този момент той приличаше на фигура от обикновено дърво.
Давад хвана Еймис Лъдчънс за ръката и я задърпа.
— Да вървим, Еймис, ще те заведа до дома. После ще отида, за да се погрижа за обезопасяването на магазина. Току-що ти успя да извлечеш добра полза от лоши условия. Като всички ни. Желая ти приятен ден, Роника, поздрави и на теб, Алтея. И помнете, че тези преговори не започнаха с мен.
— Ще запомним — сухо каза Алтея. Тя не остана да ги съпровожда с поглед.
Не, тя се бе загледала в застиналия кораб, разяждана от вина. Тя просто бе приела за даденост, че Еймис Лъдчънс ще убеди Парагон да тръгне с тях. Защо? Та упоритостта на Лъдчънсови бе пословична. Какви основания бе имала Алтея да смята, че Еймис няма да я прояви към изоставения кораб?
Всичко започваше да ѝ се струва една огромна лудост — не просто случилото се току-що, а и цялото начинание. Да се отправи на борда на обезумял кораб, за да намери и да си върне семейния съд. Това беше начинание за глупак. Само безумец би повярвал, че подобно дело има шанс да успее.
— Тя си отиде, Парагон — тихо го повика Янтар. — Всичко ще бъде наред. Това е за добро. Ти ще бъдеш с хора, които се грижат за теб. Отново ще се озовеш сред вълните, където е мястото на един кораб. И ще се завърнеш като герой. Тогава целият град ще осъзнае ценността ти, дори и семейството ти. Парагон?
Клеф предпазливо пристъпи иззад Брашън, доближи се до кораба и срамежливо отпусна ръка върху корпуса му.