— Поняко’а — каза момчето, обърнало глава към фигурата над него — чойек сам тря’а д’ си биде с’мейство. Когат’ никой друг н’ ти йе останал.
Парагон не каза нищо.
Мърморещ се намираше сред най-добрите съдове, пленявани от Кенит, и то на челно място. По време на издигането си върху палубата пиратът можа да затвърди това по-рано образувало се впечатление.
На борда на завладяния съд Ета вече го чакаше, готова да му подаде патерицата. Кенит я пое с двойно задоволство: това не само бе първата му значителна победа след оздравяването, а и Уинтроу получаваше възможност да я оцени. Удивлението на стоящото до него момче бе почти осезаемо. Да, нека хубавичко огледа скъпия кораб и да си промени мнението за капитан Кенит. Нима младият Уинтроу смяташе, че има насреща си някакъв еднокрак негодник, годен да преследва единствено вмирисани робски кораби? Нека разглежда, за да се убеди, че Кенит е един от най-добрите пирати, някога плавали из тези води.
Това му задоволство намери израз във великодушие към провелите абордажа и особено към Соркор. Когато заместникът, още с окървавени ръце, забърза да докладва, Кенит го смая, като дружески го потупа по рамото и обяви:
— Отлична работа и първокачествено изпълнение! Има ли заложници?
Соркор се усмихна широко, зарадван от рядката похвала.
— Само от офицерския състав, капитане. Бяхте прав: техните хора бяха колкото моряци, толкова и бойци. Никой от тях не пожела да се предаде, макар че на два пъти им дадох шанс. Жалко е, че не се съгласиха. Сред тях имаше умели момчета. Но в крайна сметка на палубата останаха единствено онези, които дойдоха с мен. — И Соркор се усмихна в отговор на шегата си.
— А къде са офицерите?
— В трюма, заключени. Заместник-капитанът отнесе два лоши удара по главата, но ще се оправи. Долу има и прекрасна плячка… Робите са добре. Някои от тях още са сепнати от внезапната промяна, но бързо ще се осъзнаят.
— Загуби? — запита Кенит, който вече накуцваше по палубата на пленения съд.
Соркоровата усмивка посърна.
— По-сериозни от очакваното, сър. Както казах, имахме насреща си опитни бойци, които отказваха да се предадат. В боя изгубихме Клифто, Марл и Бъри. Кимпър остана без едно око. Има и още неколцина ранени, но по-леко. На Опал му порнаха лицето, чак зъбите му се виждат. Той щеше да полудее от болка, затова го изпратих обратно на Мариета.
— Опал. — Кенит се замисли за момент. — Прати го на борда на Вивачия. Уинтроу ще се погрижи за него, той е умел лечител. Но аз забелязвам, че ти не каза нищо за себе си, Соркор.
Едрият пират се ухили и махна с ръка към окървавения си ляв ръкав.
— Той имаше само едно оръжие, а пак успя да ме пореже. Срамувам се от себе си.
— Това не означава, че и ти не заслужаваш лечение. Къде е Ета? Ета, момичето ми, погрижи се за раната на Соркор. Уинтроу, ти ела с мен. Да разгледаме набързо онова, което спечелихме днес.
Никак не беше набързо: Кенит преведе момчето из всички складови помещения. Той му показваше гоблени и килими, обвити в платнище. Разгръщаше пред него бъчви с кафе на зърна и сандъчета с чай, дебели снопчета омайни билки, пренасяни в глинени съдове, и лъскави макари златна, червена и пурпурна нишка. Кенит обясни, че всички тези неща са осигурени от търговията с роби. Макар и красиви, те бяха заплатени с чужда кръв. И освен това се осведоми дали е справедливо хора като Ейвъри и поддръжниците му да задържат приходите от недостойните си дела?
— Докато робството носи печалба, търговия с роби ще има. Тъкмо алчността бе накарала баща ти да се включи в тази игра. Тя се оказа и негово падение. А аз възнамерявам да доведа падението на всички, които търгуват с жива плът.
Уинтроу бавно кимна. Кенит не беше сигурен, че изразеното съгласие е искрено, но пък това нямаше значение. Докато той можеше да изрежда справедливи причини за постъпките си, момчето трябваше да се съгласи с него. Така за Кенит щеше да бъде по-лесно да привлече Вивачия на своя страна.
Той прегърна юношата през рамо и предложи:
— Да се връщаме обратно. Исках да ти покажа тези неща и лично да чуеш от Соркор, че сме предоставили на тези негодници шанс да оцелеят. Какво друго бихме могли да сторим?
С тези думи Кенит смяташе, че е довел до успешен край целта си. Уви, при завръщането обратно на палубата го чакаше проблем — под формата на три робини, които забързаха към него. Ета не им позволи, а пристъпи пред тях, отпуснала ръка върху ножа си. Трите останаха да треперят под погледа на капитана.