— Имаме малък проблем — обърна се Ета към него. — Тези трите настояват, че не искат да бъдат освобождавани. Искат да бъдат откупени заедно с капитана и заместника му.
— И на какво се дължи това им нежелание? — запита Кенит с хладен, но учтив глас, и същевременно огледа робините. Всички те бяха красиви жени, млади, с гладка кожа. Татуировките им бяха съвсем бледи и дребни, почти незабележими в светлината на слънцето.
— Глупавите кучки смятат, че е по-добре да си останат робини, отколкото сами да изградят бъдещето си в Заграба. Свикнали са да бъдат държанки на богати мъже.
— Аз съм поетеса, а не курва — гневно се обади една от жените. — Капитан Ейвъри ме закупи специално за Сеп Кордор. Той е заможен благородник, който се ползва с репутацията на добър господар. Ако отида при него, той ще се грижи за мен и ще ми позволи да се занимавам с изкуството си. Ако остана с вас, кой знае с какво ще трябва да се захвана, за да се прехранвам. Дори и ако по някакво чудо продължа да творя, що за публика бих имала в едно средище на отрепки?
— Явно би предпочела да съчиняваш стихове пред змиите? — безгрижно предложи Ета. Тя изтегли ножа си и допря върха му до корема на жената.
Поетесата не трепна. С отметната глава тя продължаваше да се взира към Кенит.
— Вие двете също ли пишете стихове? — обърна се капитанът към другите робини. Те поклатиха глави.
— Аз съм тъкачка — отвърна едната с дрезгав глас.
— Аз владея лечебен масаж — каза другата в отговор на Кенитовия поглед.
— Нека да позная… и трите сте предназначени за Сеп както там му беше името?
Веселият тон на Кенит накара очите на Ета да заблестят. Тя леко увеличи натиска върху ножа си, за да накара първата робиня да отстъпи. Другите две кимнаха.
— Тъй. — Пиратът престана да им обръща внимание и махна с ръка. — Ето какво прави робството, Уинтроу. Един богаташ купува талантите им за своя собствена угода. Той ги купува, а те дори не знаят, че са курви. Никоя от тях не прояви достатъчно гордост да ни каже името си. Те вече са станали собственост на своя господар — пристигането в дома му е само формалност.
— Какво ще правим с тях? — подвикна Ета подире му.
Кенит въздъхна.
— Те желаят да си останат робини. Така да бъде, отведи ги при останалите, за които ще поискаме откуп. Сеп Кордор вече е платил за тях. Възможно е да плати повторно. — В този момент той бе споходен от вдъхновение. — Парите, които получим от тях, ще разделим сред онези от робите, които избраха свобода. Това ще им помогне да започнат новия си живот.
Макар и изненадана от чутото, Ета все пак успя да кимне, преди да отведе робините. Кенит се обърна към Уинтроу.
— Както виждаш, аз не използвам принуда. Няма да принуждавам нито теб, нито Вивачия. Мисля, че ти и сам виждаш: аз не съм противният пират, за когото ме смяташе.
Двамата се отправиха обратно към въжения стол, довел капитана на борда. По пътя Кенит отново заговори:
— Някога представял ли си си какво би било да притежаваш собствен кораб? Някакъв бърз и повратлив съд, като този?
Уинтроу не отговори веднага, а най-напред се огледа.
— Този кораб е прекрасен, но аз не бих се чувствал щастлив като капитан. Ако получех свободата си, бих се завърнал в манастира.
— Свободата си…? Уинтроу, тази татуировка върху лицето ти не означава нищо за мен. Нима ти все още смяташ себе си за роб? — престори се на смаян Кенит.
— Не. Една татуировка не ме прави роб — съгласи се Уинтроу. За момент той затвори очи. — Моята собствена кръв е тази, която ме приковава към Вивачия почти със същата неизменност като верига. Връзката между двама ни става все по-силна с всеки изминал ден. Струва ми се, че пак бих могъл да я напусна и да открия цялост в живот, отдаден на Са. Ала това би била себична постъпка, дело, което завинаги би оставило в нея празнина. Не бих могъл да намеря спокойствие, докато зная, че съм я оставил.
Пиратът наклони глава.
— И си сигурен, че тя никога не би приела мене вместо теб? Защото аз искам онова, което би направило и двама ви щастливи. За теб това означава завръщане в манастира, стига то да не съкруши духа на кораба.
Момчето бавно поклати глава.
— На борда ѝ трябва да присъства някой от семейството ни. Човек, който е свързан с кораба. Само това би спасило Вивачия от лудост.
— Разбирам — меко каза Кенит. — Това ни поставя в трудно положение. — Той утешително потупа събеседника си по рамото. — Но може би аз ще измисля нещо, което ще удовлетвори всички ни.
Трите кораба не останаха дълго на мястото на битката: Кенит искаше да ги отдалечи. Той обясни на Ета, че откупът бива изплащан най-бързо, когато искането му бива предшествано от период на несигурност. По тази причина Мърморещ щеше просто да изчезне за известно време. И по тази причина той, обграден от Вивачия и Мариета, се отправяше към Заграба.