В пиратското градче Кенит възнамеряваше да изтъкне плячката и пленниците си. Сетне, след около месец, той щеше да изпрати съобщение до Калсид, че корабът и оцелелите подлежат на откупуване. За товара той щеше да се погрижи лично.
Ета не бе пропуснала да разгледа платовете и да си избере мостри. Сега тя отново приглаждаше тъканта, обгърнала скута ѝ, и вдяваше още конец.
Беше нощ. Кенит лично бе застанал на кормилото: факт, който Ета се стараеше да забрави. Предвид цялото време, което той бе прекарал в разговори с кораба, в този момент му се полагаше почивка. Изминалият ден се бе оказал тежък за всички им.
Съгласно нареждането, тя се погрижи да зашие раната на Соркор. През цялото време едрият помощник стоеше неподвижно, стиснал зъби в болезнена усмивка. Тази работа никак не беше приятна, но поне той не крещеше като клетия Опал.
Опал бе доведен на борда на Вивачия, за да бъде излекуван. През цялото време, докато биваше приковаван на палубата, той се мяташе като осъден. Върхът на меч бе разкъсал бузата му в белег, оголващ и носа. Този разрез трябваше да бъде зашит, иначе той нямаше да може да се храни нормално. По онова време вечерта още не се бе спуснала; екипажът окачи фенер над него.
Сред робите от Мърморещ имаше хирург, който по молба на Уинтроу Кенит бе наредил да повикат. Въпреки това Опал отказваше да позволи на когото и да било да докосне раната му. Когато Уинтроу се опита да задържи бузата, за да може хирургът да я зашие, юнгата изпищя и не спря да мята глава, докато останалите не се отказаха. Хирургът реши, че трябва да му пусне кръв, за да намали силата на болката — този процес се повтори, докато Опал не отмаля. Известно време Ета наблюдаваше, а Кенит стоеше при носа и обясняваше процеса на кораба. Болката, която момчето изпитваше, той обясни като необходима за излекуването му. Кенит я сравни с убийствата по нужда, с които той очистваше водите от превозвачите на роби. Уинтроу се навъси при тези му думи, но не каза нищо, прекалено зает с кръвопускането. Към цялата операция той бе пристъпил с голяма грижливост и бе застлал дебел слой платнище, за да не попада кръвта върху палубата на живия кораб.
В един момент дрезгавите викове на Опал заглъхнаха, а лечителите му отново посегнаха към иглите. От този момент нататък той никога нямаше да притежава предишната си красота, но поне щеше да се храни нормално. Това беше първият му абордаж; жалко, че беше го споходил лош късмет.
Ета привърши с последните бодове от подгъва. Тя разкъса конеца, изправи се и освободи полата си. Дрехата се свлече край краката ѝ, обгръщайки ги с червенина. Тя пристъпи в новата си творба, издърпа я нагоре и я пристегна около кръста си.
Тя не знаеше същинското название на тази тъкан. Платът се отличаваше с грапава текстура, която пръстите ѝ усещаха по удивителен начин. Цветът му бе зелен, но при движение разливаше светлината върху себе си. Но най-приятен бе самият допир. Тя повторно приглади полата по бедрата си. Платът леко прошумоля. Усещането определено щеше да се хареса на Кенит — в онези моменти, които той си позволеше да се съсредоточи върху него.
В последно време въпросните моменти бяха далеч по-редки от очакваното…
Тази мисъл я накара да поклати глава към образа си в огледалото. Неблагодарница. Съвсем неотдавна той бе лежал безсилно, изгарян от треска. Тя трябваше да се радва, че той изобщо е възстановил мъжките си желания — бе чувала, че някои осакатени ги изгубват.
Ета взе една от четките си и започна да я прокарва през косата си. Тя я пускаше дълга, скоро щеше да стига раменете ѝ. Тя си представи ръцете му, заровени в нея, и тежестта му, притискаща тялото ѝ. Първите тръпки не закъсняха. В предишния си живот тя никога не бе си помисляла, че някога ще изпитва подобно усещане; че някога ще копнее за чуждия допир, вместо да се моли той да приключи по-бързо.
Но пък тя не бе си представяла, че ще доживее да ревнува от един кораб. Глупаво…
Тя повдигна глава, за да напарфюмира шията си. Парфюмът, на който се спря пробно, беше нов, също донесен от Мърморещ. Сладостна и остра миризма. Да, него щеше да използва.
Ета реши, че трябва да има повече вяра на Кенит. Сякаш той не си имаше достатъчно проблеми, та трябваше да се съобразява и с ревността ѝ? Да, глупава ревност. Това беше кораб, а не жена.