Тя се зае да подрежда каютата. Любимият ѝ винаги рисуваше или пишеше нещо. Ета обичаше да го наблюдава — в моментите, в които той ѝ разрешеше. Обичаше, защото ѝ беше приятно да вижда тази проява на умение. Писецът му се движеше с бързина, чертаещ символи.
Ета се спря да разгледа някои от разгърнатите на масата свитъци, преди да ги прибере. Как ли Кенит запомняше значението на всички тези символи? Явно това беше мъжко умение…
Откъм палубата долетя заповедният глас на Бриг. Почти веднага след това котвата започна да се спуска. Значи корабът спираше за през нощта. Още по-добре.
Тя тръгна да търси Кенит. За начало се отправи към предната палуба. Там откри Уинтроу, седнал на дъските край Опал.
Ета погледна към ранения юнга. Шевовете притискаха краищата на раната един към друг; те не бяха особено красиви, но вършеха работа.
Тя приклекна, за да докосне челото му. При това получи възможност отново да чуе приятното шумолене на полата си.
— Кожата му е много студена — отбеляза жената.
Уинтроу погледна към нея. Той изглеждаше по-блед и от Опал.
— Зная — отвърна юношата и се постара да завие по-плътно своя пациент. По-скоро на себе си, той добави: — И изглежда толкова слаб. Сигурен съм, че хирургът стори всичко по силите си. Но ми се иска нощта да беше по-топла.
— Защо не го отнесеш долу?
— Мисля, че за него е по-добре да остане тук.
Ета наклони глава.
— Вярваш, че корабът ти ще го излекува?
— Не и тялото му. Но тя е способна да подхрани духа му, а от своя страна това помага на тялото.
Жената се изправи бавно, но задържа погледа си върху него.
— Мислех, че това е работа на твоя Са — отбеляза тя.
— Така е.
В този момент тя можеше да му се подиграе, да се поинтересува защо му е бог, след като си има вълшебен кораб. Вместо това Ета каза:
— Върви да се наспиш. Изглеждаш изтощен.
— Изморен съм, но ще остана с него. Не ми се струва удачно да го оставям сам.
— Къде е лекарят?
— На борда на Мариета. Там също има ранени. Тук той стори всичко, което зависеше от него. Сега всичко зависи от Опал.
— И от твоя кораб. — Този път тя не можа да се сдържи. — Виждал ли си Кенит? — додаде жената, докато се оглеждаше.
Уинтроу погледна към носа. Ета се нуждаеше от миг, за да различи силуета на Кенит, защото той се намираше в сянката, обгърнала и фигурата.
Ета се поколеба. Тя нямаше навика да го безпокои, когато той разговаряше с кораба. Но след като изрично се беше поинтересувала за него, тя не можеше просто да се оттегли. Затова подмина Уинтроу и болния и с небрежен вид застана на носа.
Известно време Ета запази мълчание, загледана в очертанията на близкия бряг. За място на нощувка Кенит бе избрал заливчето на един от малките острови. Мърморещ се поклащаше наблизо; отвъд него личаха очертанията на Мариета. От корабите долитаха малко светлини, ала тези отблясъци потрепваха във водата. Вятърът бе стихнал до лек повей сред въжетата. Толкова близо до брега уханието на дървета и треви се примесваше с дъха на солената вода.
— Днес атаката мина добре — заговори Ета.
— Да не намекваш, че не съм видял?
В думите на Кенит тя долови известна хапливост.
— Ще използваш ли същата тактика отново? С този канал?
— Може би. — Тонът и лаконичният отговор сложиха край на усилията ѝ да поведе разговор.
Фигурата мълчеше, ала самото ѝ присъствие смущаваше Ета. Искаше ѝ се да се намираха на борда на Мариета. Там тя можеше да се приближи до Кенит и да го накара да усети присъствието ѝ. Този кораб беше като някаква възрастна придружителка. Дори и в уединението на капитанската каюта Ета усещаше чуждо присъствие.
В търсене на утеха тя отново прокара ръка по полата си.
— Преди да бъдем прекъснати — каза Вивачия, — с теб обсъждахме плановете за предстоящите дни.
— Да — отстъпи Кенит. — Призори ще отплаваме към Заграба. Нужно ми е подходящо място, където да оставя Мърморещ до изплащането на откупа. Освен това искам да стоваря освободените роби колкото се може по-скоро. Още едно основание да поемем натам.
Двамата не ѝ обръщаха внимание. Ревността на Ета кипна, но тя остана.
— А ако се натъкнем на други кораби? — продължи фигурата.
— Тогава ще бъде твой ред — тихо каза Кенит.
— Не съм сигурна, че съм готова. Все още не зная, защото… Всичката тази кръв. Всичките тези страдания. Човеците са изключително податливи на болка.
Кенит въздъхна.
— Не биваше да пренасям Опал на борда. Просто се тревожех за него, исках го близо до себе си. Не очаквах, че ти ще имаш нещо против.