— Нямам — побърза да го увери Вивачия.
Кенит продължи, подминал репликата ѝ:
— На мен също не ми беше приятно да наблюдавам страданията му. Но що за човек бих бил, ако просто им обърнех гръб? Нима бих могъл да презра човек, който се е изложил на риск заради мен? В продължение на четири години моят кораб бе единственият дом, който Опал познаваше. Днес той поискал да участва в битката… Как ми се иска Соркор да не му беше позволил! Зная, че момчето е искало да ме впечатли.
Той замълча за момент.
— Бедният хлапак. Макар и млад, той пак е готов да рискува всичко в името на онова, в което вярва. — Следващите му думи бяха изречени с още по-голямо усилие. — Боя се, че ако се стигне до най-лошото, аз ще съм отговорен за смъртта му. Ако не бях подемал тази кауза…
Тук Ета не можа да се сдържи. Тя никога не бе чувала Кенит да изрича подобни думи. Не беше подозирала, че той таи подобна болка в себе си. Тя пристъпи по-близо до него и го хвана за ръката.
— Мили, не е справедливо да се измъчваш заради това — тихо каза тя. — Не бива да се нагърбваш с такава отговорност.
За момент той застина, като наскърбен. Фигурата я изгледа остро. Тогава Кенит се обърна към нея и, отново смайващ, отпусна глава върху рамото ѝ.
— А кой би го сторил? — морно попита Кенит. — Кой, ако не аз?
Сърцето ѝ се изпълни с нежност към силния мъж, който неочаквано диреше подкрепата ѝ. Ета повдигна ръка към тила му и го погали по косата.
— Всичко ще бъде наред. Ще видиш. Мнозина те обичат и ще те следват. Не бива да поемаш цялото бреме върху раменете си.
— Какво ли бих правил без тях? Без тях бих бил загубен. — При тези думи раменете на Кенит трепнаха за момент, като от хлип. Той прикри това с кашлица.
— Капитане — разтревожено се обади Вивачия, — аз не исках да кажа, че не споделям идеалите ти. Казах само, че не съм сигурна дали съм готова да…
— Всичко е наред. Не, наистина няма проблем. — Тонът му, макар и учтив, пак я прекъсна. — Все пак двамата с теб се познаваме отскоро. Нямам основания да искам от теб да поемаш моите рискове. Желая ти лека нощ, Вивачия. — Той си пое дъх. — Мила ми Ета, боя се, че ще се нуждая от помощта ти, защото кракът отново ме наболява.
Молбата му допълнително затрогна Ета.
— Разбира се. След такъв ден ти се нуждаеш от почивка. На борда на Мърморещ имаше масажно масло, аз взех малко. В каютата ще го затопля и ще те намажа.
Той тежко се облегна на нея.
— Ти дори нямаш представа за силата, която ми дава твоята вяра в мен — призна Кенит. Неочаквано той спря и преди жената да е изразила объркването си, капитанът обгърна брадичката ѝ с пръсти и изви лицето ѝ към себе си, за да я целуне.
Вълнението ѝ се отзова веднага — изникнало не само в отговор на допира на устните му и обгърналите я силни ръце, а и заради безгрижието, с което Кенит демонстрираше привързаността си към нея. Дланите му бяха напуснали кръста ѝ; полата прошумоля под допира.
С тази си постъпка Кенит я бе издигнал пред всички, за да демонстрира чувствата си. Ета се чувстваше прославена. Най-накрая той отдръпна лице, но не прекъсна прегръдката си. В ръцете му тя трепереше като девица.
— Уинтроу — тихо каза Кенит. Ета се обърна и видя, че юношата ги наблюдава удивено. — Ако с Опал настъпи някаква промяна, нали ще дойдеш да ми кажеш?
— Тъй вярно — прошепна Уинтроу. Той се взираше и в двамата; удивлението в очите му приличаше на глад.
— Да вървим, Ета. Точно сега се нуждая от близостта ти. Нуждая се да усетя вярата ти в мен.
Това прямо признание я замая още повече.
— Аз винаги стоя до теб — увери го тя, взе патерицата му и му помогна да слезе на средната палуба.
— Кенит — подвикна Вивачия подире му. — Аз вярвам в теб. След време ще бъда готова.
— Не се съмнявам — учтиво отвърна той. — Лека нощ, корабе.
Цяла вечност им отне да прекосят палубата и още толкова, докато Ета най-сетне затвори вратата на кабината след себе си.
— Сега ще загрея маслото — рече тя и понечи да приближи съда до пламъка.
Но Кенит докуца до нея, взе маслото от ръцете ѝ и го остави встрани. За момент той остана загледан в нея, навъсен, сякаш имаше пред себе си проблем, който трябваше да бъде разрешен. Ета го погледна неразбиращо.
Кенит застопори патерицата си и повдигна ръце към шията ѝ. Прехапал устна, капитанът се зае да развързва панделката, която пристягаше блузата ѝ. Ета повдигна ръце, за да го стори сама, ала те се оказаха изблъскани встрани — със смайваща нежност.