— Остави на мен — тихо каза той.
Ета потръпваше под допира, отстраняващ възли и закопчалки. Кенит сам сваляше дрехите ѝ, една по една — нещо, което той правеше за първи път.
Когато тя остана гола, Кенит взе съда с масло и потопи пръсти в него.
— Харесва ли ти така? — неуверено я попита той. Пръстите му оставиха лъскава диря върху гърдите и корема ѝ. Ета рязко си пое дъх заради лекотата на допира, който я помазваше. А Кенит сведе глава, за да целуне шията ѝ. И нежно я поведе към леглото. Ета се подчини, макар и все още объркана от странното му поведение.
Той легна край нея и я докосна. През цялото време той не откъсваше очи от лицето ѝ, наблюдаваше всяка реакция.
— Кажи ми какво да направя, за да ти доставя удоволствие — прошепна Кенит в ухото ѝ.
Това признание я смая. Излизаше, че това е първото му съприкосновение с жена, защото никога преди той не се бе интересувал от друго, освен от собственото си удоволствие. Новата, непозната роля, в която Кенит се бе поставил, се оказваше изключително възбуждаща за нея. Той я остави да насочва ръцете му; възможността за подобно влияние я замайваше.
Кенит не беше от учениците, които схващат бързо. Неговият допир бе колеблив, но сладък като цветен нектар. Ета избягваше да се взира в лицето му; тя се боеше, че не би могла да сдържи риданията си — нещо, което той не би разбрал. Вместо това тя изцяло се предостави на неговите проучвания. И наблюдаваше как той се учи, насочван от промените в дишането ѝ и тихите възклици, които тя не можеше да сдържа. Върху лицето му започна да се оформя усмивка; очите му заблестяха още по-силно. Почти осезаемо бе разбирането, до което той достигаше: способността да ѝ доставя подобно удоволствие сама по себе си представляваше вид господство. С укрепването на това разбиране неговият допир стана по-уверен, но нито веднъж не преля в грубост. Когато най-накрая той сля тялото си с нейното, Ета стигна до края почти веднага след това. Този път дълго сдържаните сълзи прокапаха. Кенит ги попи с целувки и започна отново.
Тя изгуби представа за времето. Когато цялото ѝ тяло се насити дотолкова, че докосванията му започнаха да доближават болка, тя тихо се примоли:
— Моля те, Кенит, спри.
Той се усмихна бавно и се отдръпна. Прохладен въздух обгърна телата и на двама им.
Неочаквано Кенит протегна ръка и с два пръста докосна черепа, прикрепен към пъпа ѝ. Ета трепна. Пръстенът от магическо дърво я предпазваше от зарази и болести.
— Този талисман може ли да се маха? — попита той.
— Да. Но аз съм внимателна, никога…
— И тогава ти би забременяла.
Дъхът ѝ отново секна.
— Да, бих — предпазливо потвърди тя.
— Това е добре. — С доволна въздишка Кенит се отпусна до нея. — Може да поискам да имам дете. Ако поискам да ми родиш дете, ти ще го сториш, нали?
Беше ѝ трудно да говори. Все пак тя съумя да прошепне:
— Да…
Посред нощ Кенит бе събуден от тихо почукване по вратата.
— Какво има? — дрезгаво попита той. Жената до него продължаваше да спи.
— Аз съм, капитане, Уинтроу. Опал е мъртъв. Той току-що умря.
Това не беше добре. Цялата идея беше, че Опал можеше да издържи болката и да оцелее. Той трябваше да представлява примерен урок за Вивачия.
Кенит мълчаливо поклати глава. А сега какво? Имаше ли начин да се възползва от променената ситуация?
— Капитане? — отчаяно се примоли Уинтроу.
— Недей да се измъчваш, Уинтроу. Просто приеми случилото се — посъветва пиратът с тих глас. — В крайна сметка ние сме обикновени смъртни. — Той въздъхна и вложи тревога в гласа си. — Върви да поспиш, момче. Утре ще имаме достатъчно време за скръб.
Капитанът помълча за момент.
— Зная, че ти опита, Уинтроу. Недей да виниш себе си.
— Да, капитане.
Подир миг стъпките на момчето се отдалечиха и Кенит отново се отпусна в кревата.
Тъй. Какво щеше да каже на кораба утре? Нещо, свързано със саможертва, нещо, което да накара Опал да изглежда благороден и вдъхновяващ, а не просто починал. Правилните думи щяха да дойдат сами, стига той да се отпуснеше и да се довереше на късмета си.
Той сключи пръсти под тила си и въздъхна. Гърбът го болеше по непростим начин. Кой да очаква, че тази жена ще се окаже толкова издръжлива?
— Вивачия се пръска от ревност. Но ти целеше точно това, нали?
Кенит леко извърна лице към талисмана си.
— Щом знаеш толкова много, защо задаваш въпроси?
— За да чуя как признаваш що за леке си ти. Нищо ли не изпитваш към Ета? Никак ли не се срамуваш от това, което ѝ причини току-що?