— Да се срамувам? — възмути се пиратът. — Ръцете ми нито веднъж не ѝ причиниха болка. Напротив, аз ѝ дадох нощ, която тя никога няма да забрави. — Кенит се протегна в опит да успокои мускулите си. — И то на немалка цена за самия себе си — кисело додаде той.
— Ах, какво изпълнение — саркастично промърмори дървеното личице. — Да не би да си се опасявал, че корабът няма да узнае, ако Ета не крещи от удоволствие? Уверявам те, Вивачия те усеща във всеки един момент. Твоите усилия я наскърбиха, не удоволствието, което Ета изпитваше.
Кенит легна на една страна и попита с по-тих глас:
— Интересно. В каква степен усещаш кораба?
— Тя се пази от мен — неохотно призна талисманът. — Но пак има много неща, които мога да усетя. Тя е прекалено голяма, обгръща ме. За нея е невъзможно изцяло да скрие съзнанието си от мен.
— А Уинтроу? Него можеш ли да усетиш чрез нея? Как се чувства той тази нощ?
— Искаш да ми кажеш, че не си разбрал нищо от начина, по който той дойде да ти съобщи? Той беше покъртен от смъртта на Опал.
— Не от смъртта на Опал — нетърпеливо отвърна Кенит. — Аз го видях как ни гледаше, когато целунах Ета пред Вивачия. Това ме изненада. Той има ли някакви чувства към курвата?
— Не смей да я наричаш така! — изръмжа личицето. — Ако те чуя отново да я наричаш така, повече нищо няма да ти кажа.
— Той харесва ли Ета? — настояваше Кенит.
Талисманът отстъпи:
— Той е наивен. Възхищава ѝ се. Но се съмнявам, че я намира за привлекателна. — Той замълча в размисъл. — Твоята проява го накара да се замисли. Той ще я сравни със смъртта на Опал.
— Тази смърт беше нещастно съвпадение — промърмори Кенит. Той притихна, размишляващ над начините, по които би могъл да изостри вниманието на Уинтроу към Ета. За начало щеше да я накара да носи повече бижута. Момчетата винаги обръщаха внимание на бляскавите неща. А и това щеше да я накара да изглежда като скъпо притежание.
— Защо по-рано я попита за бебе? — неочаквано попита талисманът.
— Просто нещо, което ми мина през ума. Едно дете би могло да бъде полезно. Зависи как ще се развие Уинтроу.
— Не разбирам за какво говориш. Но подозирам, че ако разбирах, щях да се отвратя.
— Аз пък не виждам основания за отврата — отвърна Кенит и се приготви да заспи.
— По какъв начин едно дете би могло да ти донесе полза? — поинтересува се личицето. След като не получи отговор, то добави: — Няма да замълча, докато не ми отговориш.
Кенит въздъхна раздразнено.
— Детето би успокоило кораба. Ако Уинтроу стане прекалено неотстъпчив, ако започне да се намесва в плановете ми, детето би ми позволило да го заменя.
— И защо едно твое дете… — неразбиращо поде личицето. То бе прекъснато от кискането на унасящия се Кенит.
— Глупости. — Той се протегна и се намести по-удобно, обърнал гръб на Ета. — Не мое, а на Уинтроу. За да може то да се счита за потомък на семейството на кораба.
След тези думи Кенит въздъхна доволно. Една нова мисъл го накара да се навъси.
— Разбира се, едно бебе на борда би създавало известни проблеми. Би било по-лесно, ако Уинтроу се научи да приема съдбата си. Това момче притежава огромен потенциал. То умее да мисли. От мен се иска единствено да го науча да мисли като мен. Може би трябва да го отведа пред оракула на Чуждите. Те биха могли да го убедят, че това е негова орис.
— Аз бих могъл да поговоря с него — предложи дървеното лице. — Може би ще успея да го убедя да те убие.
Кенит прихна, оценил шегата, и отново заспа.
Глава двадесет и първа
Възстановяване
Единствено ветрецът, долитащ откъм морето, правеше работата поносима. На небето не се забелязваха никакви облаци, нямаше какво да спира немилостивите слънчеви лъчи. Когато Брашън погледнеше към водата, отражението го заслепяваше. Струваше му се, че очите му възприемат не светлина, а директна болка. Имаше само едно нещо, което можеше да задълбочи смръщването му: вялите движения на работниците, пристъпили към дело без желание и ентусиазъм.
Той затвори очи за момент, в опит да обмисли делото в нова перспектива. Корабът, на чиято наклонена палуба Брашън стоеше в момента, бе издърпан на брега преди двадесет години, изоставен на произвола на стихиите. Единствено на специфичния му материал се дължеше неговото дълголетие. Бурите и водите на прилива го бяха изтласкали назад. Изминалите години бяха струпали пясък около корпуса му. Парагон лежеше с кил, обърнат към водата, наклонен над плажа. Само най-високите вълни на прилива го достигаха понастоящем.
Решението изглеждаше измамно лесно: пясъкът трябваше да се изрине. Под корпуса щяха да поставят дъски, върху които съдът да се плъзга. На върха на строшената му гротмачта щяха да сложат противотежест, която да наклони кораба още повече. А в края на месеца, по време на прилива, щяха да доближат до брега шлеп, от който да спуснат въже до Парагон. Хората от борда на шлепа щяха да изтеглят кораба, а онези на сушата щяха да избутват по предварително положения дъсчен път. И така съдът щеше да достигне водата. Прикрепената към мачтата му тежест щеше да го задържи наклонен и да му позволи да преодолее плитчините. Веднъж озовеше ли се в по-дълбоки води, корабът щеше да бъде изправен.