Когато изпълнеха всичко това, щяха да мислят за бъдещето.
Брашън въздъхна. Човек можеше да опише цялата операция с няколко изречения. А цяла седмица труд с нищо не бе доближила края ѝ.
Около целия кораб сновяха работници с ръчни колички и лопати. С вчерашния прилив бе докаран нужният дървен материал; понастоящем той изчакваше на брега, привързан. Близо до тях бяха стоварени стволове — ако всичко минеше добре, с тяхна помощ Парагон щеше да достигне водата.
Ако всичко минеше добре. Имаше дни, в които подобен развой изглеждаше непостижим.
Новите работници се движеха тромаво заради горещината. Сред горещия въздух отекваха чукове. Те работеха бавно, защото под пясъка имаше каменист слой. На някои места скалата можеше да бъде натрошена, за да позволи поставянето на дъски под кораба. На други работниците се опитваха да повдигнат корпуса с помощта на лостове. И всяко подобно раздвижване разместваше стария съд.
Подир толкова години на сушата, и то под наклон, беше несъмнено, че някои от дъските ще са се разместили. Поне доколкото Брашън можеше да види, корпусът не бе засегнат особено зле, но същинският преглед щеше да последва при разравянето на кораба. А когато съдът най-сетне се озовеше във водата, заел полагащата му се позиция — нещо, за което Брашън се молеше — щеше да започне същинската работа. Целият корпус трябваше да се изравни, преди отново да бъде насмолен. След това трябваше да бъде издигната нова мачта…
Брашън трябваше да прекъсне тези мисли: ако си позволеше да мисли толкова напред, щеше да се обезкуражи окончателно. Измъчената му глава можеше да се съсредоточава върху не повече от една задача и само един ден.
По навик той прокара език под долната си устна, напразно търсещ късче киндин. Раните от наркотика вече зарастваха. Тялото му се отърсваше от зависимостта по-бързо от духа му. Брашън все още копнееше за горчивия вкус, с настойчивостта на жажда. Преди два дена той бе разменил обицата си за едно парче — постъпка, за която впоследствие само бе съжалявал. Това не само бе забавило възстановяването му, а и киндинът се оказа долнокачествен, способен да донесе единствено подигравателно облекчение.
Дори и сега единствената причина за въздържанието му се криеше в неговото безпаричие: Брашън не разполагаше и с късче сребро. Единствените пари, които притежаваше, бяха парите, поверени му от Роника Вестрит. Миналата нощ той се събуди, изпотен, с пулсираща глава. До сутринта повече не можа да заспи, измъчван от спазми в крайниците си. И през цялото време той се взираше в поверената му кесия. Какво лошо щеше да има, ако той вземеше няколко монети, за да утоли крещящата нужда? Това пак би послужило на каузата: киндинът щеше да му помогне да стои буден по-дълго и щеше да му предостави енергия.
Близо до зазоряване Брашън разтвори кесията и преброи монетите. В крайна сметка той ги изсипа обратно и отиде в камбуза, за да си свари поредния чай от лайка.
Там той завари Янтар. Жената забеляза състоянието му, но не каза нищо. Това беше типично за нея: тя беше привикнала към неговото присъствие и просто не му обръщаше внимание. Тя все още стоеше настанена в капитанската каюта, но Брашън не бе влизал в спор. След като пуснеха Парагон по вода, щеше да има предостатъчно време за това. За момента той бе окачил хамака си в трюма.
— Парагон, недей!
Смаяният вик на Янтар се сля с пукот на дърво. Разнесоха се сепнати гласове. Изтръгнатият от мислите си Брашън се затича към предната палуба и я достигна точно навреме, за да чуе как една греда се разбива в скала на брега. Всички работници се отдръпваха от кораба. Те подвикваха едни към други и сочеха към хвърлената греда — и към браздата, която тя бе прокарала в пясъка при приземяването си.
Безмълвен и с безизразно лице, Парагон отново скръсти масивните си ръце и остана загледан с невиждащия си поглед към водата.
— Проклятие! — кресна Брашън и огледа работниците. — Кой му позволи да вземе гредата?