Корабът стисна зъби и скръсти ръце. Брашън се извърна и грабна втора кофа. Нейното съдържание също полетя към лицето на фигурата.
— Разбрахме ли се? — повторно изрева Брашън. — Отговаряй, проклетнико!
Всички работници го наблюдаваха застинали. Те бяха сигурни, че всеки миг ще станат свидетели на смъртта му.
Алтея стискаше ръката на Янтар, чиито очи пламтяха от гневно възмущение. Единствено допирът на приятелката ѝ я задържаше. Тя понечи да извика, но Алтея ѝ направи знак да мълчи. Майсторката на накити стисна юмруци, но въпреки това замълча.
— Да, разбрахме се — отвърна най-накрая Парагон. Думите му бяха насечени, невъзмутими. Но въпреки това той бе отговорил. Брашън бе отбелязал победа, макар и незначителна.
— Хубаво — отвърна Брашън с изненадващо спокоен глас. — Оставям те да размишляваш над избора си. Мисля, че ти си в състояние да ме накараш да се гордея с теб. Самият аз ще се върна към работата си. Възнамерявам ти да напуснеш залива в същия вид, в който си отплавал за първи път. — Той помълча. — Може пък да успеем да ги накараме да съжаляват и за нещата, които са изричали по мой адрес.
Той се обърна към Алтея и Янтар, ухилен. Никоя от жените не отвърна на веселието му. Останало без ответ, то бързо напусна лицето му. Брашън въздъхна и поклати глава.
— Това е единственият начин, който ми е известен. Аз възнамерявам да отплавам с него. Ще правя и ще казвам каквото е нужно, за да изпълня тази си цел — обърна се той към тях. И тъй като двете продължаваха да мълчат неодобрително, той добави. — Струва ми се, че вие също се нуждаете от размисъл: явно не сте сигурни дали искате да успеем. Ще можете да размишлявате, докато работим край носа. Вечерта може и да наема нови работници, които не се страхуват от него, но за това ще мисля впоследствие. Сега не искам да губим деня.
Брашън посочи към хвърлената греда.
— Трябва да я донесем. — Подир това той продължи с най-тихия си глас. — Ако той реши, че се страхувате от него… ако реши, че подобно държание ще го отърве… Всички ние сме загубени. Включително и той.
Тъй продължи един дълъг и уморителен ден. Гредите бяха масивни. В пристъп на някакво извращение Брашън не щадеше нито жените, нито себе си. Той не спираше да работи, макар да му се струваше, че черепната му кухина е изпълнена с кипящо главоболие. Той и двете жени непрекъснато разкопаваха сухия пясък и го откарваха настрана. Скалите, на които се натъкваха, неизменно се оказваха скрепени в слоеве или съвсем малко по-големи от посилното за отместване от сам човек.
Той измъчваше тялото си, за да го накаже за неспирния киндинов глад. Ако Алтея или Янтар бяха помолили за почивка, те нямаше да я получат. Но Алтея по никакъв начин не отстъпваше на упоритостта му, а Янтар бе смайващо издръжлива. Двете жени поддържаха наложеното от Брашън темпо. Освен това те включваха и Парагон в разговора си, като отказваха да се впечатлят от упоритото му мълчание.
Усилията на двете жени и тяхната липса на страх накараха работниците да се засрамят. Неколцина от тях започнаха да се приближават към носа, за да им помагат. В един момент при тях пристигна Джек, приятелката на Янтар, и за известно време прибави и своите мускули към усилията им.
Клеф също се суетеше около тях, колкото в услуга, толкова и в ущърб. Брашън обиждаше хлапето също тъй често, колкото и го хвалеше, но Клеф не се трогваше, привикнал да слуша обиди. Той работеше неуморимо, по-скоро обременяван от възрастта си, отколкото от липса на умение. По всичко личеше, че той ще стане добър моряк. И най-вероятно Брашън щеше да го вземе със себе си. Хлапакът му беше нужен.
Останалите работници ги наблюдаваха тайно. Явно засрамени, те започнаха да работят по-усърдно. Брашън не бе подозирал, че подобна сбирщина може да притежава гордост. Макар и изненадан, той използва възможността да ги пришпори.
В стаята беше страшно задушно. Прозорците бяха отворени, но това не променяше нищо: вън нямаше никакъв вятър. Малта защипа яката на роклята си, за да отстрани влажната тъкан от кожата си.
— Спомням си, че тук пиехме леден чай. А готвачът ви винаги правеше от онези малките лимонови пастички…
Дело звучеше по-тъжна за обстоятелствата на приятелката си от самата Малта. В известен смисъл Малта се дразнеше, че гостенката ѝ изтъква тези недостатъци по подобен начин.
— Времената се промениха — уморено отвърна Малта. Тя се приближи до прозореца и се приведе навън, загледана към градината. Розовите храсти цъфтяха оживено, ликуващи от липсата на дисциплина. — Ледът е скъп.