— Вчера татко купи два блока — небрежно заяви Дело и разгърна ветрилото си. — Тази вечер ще имаме сладолед за десерт.
— Това е чудесно.
Гласът на Малта беше безизразен. Що за търпение очакваше Дело от нея? Най-напред тя бе цъфнала с нова рокля, с ветрило и шапка, специално пригодени за този тоалет. Ветрилото бе изработено от ароматна хартия, предназначена да донася приятно ухание редом с прохлада — последен писък на модата. Сетне Дело се бе поинтересувала дали имало някакви вести за кораба и дали пристигнало искане за откуп.
— Да излезем в градината на сянка — предложи Малта.
— Още не. — Дело огледа стаята, търсеща подслушващи слуги. Малта с мъка сдържа въздишката си. В този дом отдавна нямаше прислуга, която да слухти.
А приятелката ѝ с демонстративна потайност измъкна кесийка изпод колана на роклята си. Със снижен глас тя обясни:
— Керуин ти изпраща това. В помощ за трудните времена.
В първите мигове Малта можа да се присъедини към вълнението, което Дело извличаше от този драматичен момент, или поне да се доближи до него. Но в следващия усещането изчезна. Когато тя бе узнала за изчезването на баща си, ситуацията бе ѝ се струвала вълнуваща и изпълнена с трагедия. В онзи момент тя не бе се поколебала да драматизира ситуацията до крайност. Но подир това бяха започнали да се изреждат дни, пълни с притеснение и стрес. Никакви добри вести не идваха. Градът не се беше струпал зад каузата им. Да, хората изразяваха състрадание, но се ограничаваха само с този израз. Неколцина дори бяха изпратили букети, придружени от съболезнования. Тя бе помолила Рейн да дойде, но той не се бе вслушал. Никой не се отзоваваше.
Ден подир ден задушаващото отчаяние нарастваше. И Малта бавно осъзнаваше, че случилото се е нещо съвсем реално, нещо, което може би указва последните мигове на семейното им богатство. Тези мисли не ѝ позволяваха да заспи. В редките моменти, когато все пак успееше да се унесе, сънищата не донасяха отмора — в тях нещо я дебнеше, решено да я покори на волята си. Тези кошмари представляваха злоради образи, чрез които някой неумолимо подкопаваше надеждите ѝ. Вчера сутринта Малта се бе събудила със задавен вик, оставяйки зад себе си видение, в което трупът на баща ѝ бавно биваше изтласкван на сушата. Това я накара да осъзнае, че е напълно възможно баща ѝ вече да не се намира между живите. Тогава всички техни усилия се оказваха напразни. От този момент тя изгуби надежда и досега не бе успяла да си я върне.
Девойката мълчаливо прие кесията и седна. Киселото изражение на приятелката ѝ показа, че Дело е очаквала по-пламенна реакция. За да не задълбочава възмущението ѝ, Малта се престори, че разглежда кесийката. Тя бе изработена от плат, пристегната с позлатена връв. Най-вероятно Керуин я беше закупил специално за нея. Малта опита да извлече известно удоволствие от този факт, ала мислите за Керуин вече не бяха придружени с предишното вълнение. Той беше отказал да я целуне. А тя все още не беше преодоляла това разочарование.
И сякаш за капак, то бе последвано от друго, още по-горчиво. Малта бе очаквала, че мъжете притежават влияние. А ето че първия път, в който тя бе поискала от един да използва това влияние за нея, той бе разочаровал доверието ѝ. Керуин Трел беше ѝ обещал помощ, а какво беше направил? На последното събрание той непрекъснато се взираше в нея. Сигурно половината присъстващи бяха забелязали. Това взиране поглъщаше цялото му време. Той не си направи труда да шукне, когато Алтея се обръщаше към Търговците за помощ. Дори баща си не подкани. Просто се взираше в нея с жални очи. Никой не беше ѝ помогнал. И никой нямаше да ѝ помогне.
Освободиш ли ме, аз ще ти помогна. Обещавам ти.
Думите от последния сън с Рейн отекнаха в главата ѝ. Прониза я болка, опънала невидимата си нишка в челото ѝ. В този момент ѝ се искаше единствено да се отпусне и да лежи неподвижно.
Дело прочисти гърло, с което я изтръгна от болезнения унес. Малта развърза кесията, която до този момент бе забравила в ръката си, и изсипа съдържанието ѝ в скута си. Вътре имаше малко монети, няколко пръстена.
— Керуин здравата ще загази, ако татко разбере, че тези пръстени са у теб — кисело обясни Дело. — Този, сребърният, му го даде майка, защото той се учеше добре. — Тя скръсти ръце и неодобрително изгледа приятелката си.
— Той няма да разбере — мрачно я увери Малта. Ама че дете беше Дело. Тези пръстени почти не си заслужаваха усилията да бъдат продавани. Приятелката ѝ несъмнено смяташе, че тази кесия представлява великолепен дар, но Малта беше на друго мнение. Тя беше прекарала цялата сутрин над счетоводните книги, та знаеше, че изсипаното в скута ѝ с мъка щеше да стигне за едноседмичните надници на двама работници. Дали и незнанието на Керуин не се доближаваше до онова на сестра му? Малта все още мразеше да помага в изчисляването на сметките, но този неприятен труд ѝ беше помогнал да разбира от разходи. Тя все още си спомняше раздразнението, сполетяло я в момента, когато бе осъзнала, че е прахосала за глупости парите, оставени ѝ от баща ѝ. С тях тя би могла да си купи десет, че и дузина рокли. Тези две златни монети бяха притежавали много по-висока стойност от съдържанието на тази жалка кесийка. Да можеше Малта още да разполага с тях… Тяхното наличие значително щеше да ускори пускането на кораба по вода. Не, това момче просто не осъзнаваше мащаба на нейния проблем. Това я разочароваше също като липсата на целувка от брат му.