— Останали са ми толкова малко неща, които ми принадлежат… повечето от тях продадох, за да събера пари за откупа на баща си.
По-рано това би ѝ се струвало тъй романтично. В първия ден, когато тя изпразни кутията си бижута върху масата, тя се чувстваше като героиня от някакъв роман. Тя подреждаше гривните, обиците и огърлиците, също както правеха баба ѝ, леля Алтея и майка ѝ. В онзи момент изглеждаше, че четирите изпълняват някакъв женски ритуал; тихите мърморения се превръщаха в ритуални думи. Това е златно, това е от сребро, това е старомодно, но камъните са добри. И всичко това бе придружено с кратки истории за произхода — истории, които всички те добре познаваха.
— Спомням си, когато татко ми подари този пръстен: това беше първият ми пръстен. Вече и на малкия ми пръст няма да се побере.
— Тези кристали все още ухаят толкова приятно — казваше баба ѝ. А Алтея добавяше:
— Спомням си деня, в който татко ти ги избра. Помня, че го попитах за причината, поради която купува уханни кристали, след като не харесва стоките от Дъждовната река. Той ми каза, че ти страшно много си искала тези накити.
Така продължаваха да си споделят историите, да подреждат бижута, превърнали се в спомен от по-добри времена. И никоя от тях не бе трепнала, никоя от тях не бе укрила нищо — дори сълзите си. Малта бе понечила да прибави и даровете от Рейн, но останалите я спряха с обяснението, че ако тя откаже предложението му, всички тези неща трябва да бъдат върнати.
Споменът от този ден бе едновременно мъчителен и удовлетворяващ, което беше странно. През този ден Малта за първи път се бе почувствала истински зряла.
Ала в последвалите го дни тя се сблъскваше единствено с празната кутия за бижута, взираща се в нея откъм масичката. Тя все още разполагаше с неща, които можеше да носи — детски украшения, цветни топлийки и черупки, а освен това разполагаше и с даровете на Рейн. Само че не можеше да си ги сложи, докато останалите жени от семейството се разхождаха без украшения.
Малта се изправи и се приближи към бюрото. От него тя се сдоби с мастилница, перодръжка и лист тънка хартия, на който написа бързо:
Скъпи приятелю, благодаря ти, че в този труден за мен момент ти изразяваш подкрепата си. С искрени пожелания…
Тези думи ѝ напомняха за формалните благодарности, които тя състави до хората, изразили подкрепа към семейството им чрез съболезнователни букети. Бележката тя подписа с инициалите си, сгъна я и я подпечата с восък.
Докато подаваше бележката на Дело, Малта се чудеше на себе си. Само седмица по-рано тя би съставила въпросното послание с изключителна грижа, изпълвайки го с многозначителни думи, криещи далеч по-дълбок смисъл. Тя се усмихна тъжно:
— Думите са празни. Аз чувствам много повече, отколкото смея да доверя на хартията.
Тъй. Това щеше да му даде известни надежди. За повече не ѝ оставаха сили в този жежък ден.
Дело прие писъмцето и го мушна в ръкава си.
— Мисля, че е време да се прибирам — рече тя подир още един оглед на стаята.
— Днес не бях особено добра домакиня — призна Малта. — Ще те изпратя.
Пред вратата чакаха кочияш и двуколка, в която бе впрегнато пони. Това беше нещо ново. Очевидно родът Трел се подготвяше да представи Дело на летния бал. Малта също щеше да бъде представена тогава. Двете с майка ѝ използваха плата от няколко стари рокли, за да ѝ ушият нова дреха. Пантофките ѝ щяха да бъдат нови, също като ветрилото и шапката. Поне така се надяваше тя, защото вече нищо не се знаеше със сигурност. Освен лошото, разбира се: най-вероятно тя щеше да се вози в каретата на Рестарт. Но точно сега не ѝ се мислеше за тези унижения…
На прага Дело я прегърна и я целуна по бузата. В това ѝ движение отсъстваше рутина; най-вероятно то беше нещо, научено отскоро. Нормално, с горчилка си помисли Малта. Много от дъщерите на заможните семейства получаваха уроци по етикет в периода, предшестващ въвеждането им в обществото. Това беше поредното от нещата, които Малта никога нямаше да има.
Девойката затвори входната врата докато Дело още ѝ махаше за сбогом с новото си ветрило. Това представляваше дребно отмъщение, но пак я накара да се почувства по-добре.
Тя отнесе кесийката обратно в стаята си и изсипа съдържанието ѝ върху леглото. То си оставаше същото.
Малта замислено свъси вежди. Имаше ли начин да прибави тази незначителна капка към парите за възстановяването на кораба, без да се налага да обяснява произхода им? За момента не ѝ хрумваше нищо… Девойката се ограничи да прибере пръстените и монетите обратно и да прибере кесията в сандъка край леглото си. Самата тя се отпусна върху кревата, за да помисли.