Толкова много работа ѝ предстоеше в този задушен ден… Трябваше да почисти задния двор, да събере билки за сушене. И роклята ѝ за бала все още не беше завършена… Но точно сега тя просто не можеше да се насили да се занимава с нея, не и след като бе видяла новите дрехи на приятелката си. Малта бе сигурна, че всички на бала щяха да забележат, че нейната рокля е съшита от стари платове.
По-рано тя беше си мечтала за първия си летен бал. В тези мечти тя носеше смайваща рокля и пристъпваше в залата хванала баща си под ръка. Спомен, който я накара да се усмихне горчиво и да затвори очи. Сякаш някой я беше проклел — всичко, за което тя си бе мечтала, ѝ биваше отнето завинаги.
Малта се зае да изброява мислено връхлетелите я разочарования. За бала тя нямаше да има прекрасна рокля, нямаше да отиде със собствена карета. Баща ѝ, красивият и дързък капитан, нямаше да я придружава. Керуин я беше разочаровал. Оказваше се, че той дори не знае кога да целуне едно момиче. Рейн не се беше отзовал на повика ѝ…
Тя мразеше живота си. Живот, чиято пленничка се оказваше тя, притисната край невъзможни проблеми. Струваше ѝ се, че се задушава, а горещината на деня определено допринасяше за тези неприятни усещания.
Девойката понечи да се обърне на другата страна. Тогава тя откри, че това е невъзможно; главата ѝ срещна препятствие. Повдигнатите ѝ ръце доловиха влажно дърво. Тази влажност се бе образувала от собствения ѝ дъх.
Малта отвори очи, но се оказваше обградена с мрак. Тя беше пленена, но никой не се интересуваше от пленничеството ѝ.
Тя трескаво започна да изтласква преградата.
— Пуснете ме да изляза! Помогнете ми!
Тя блъскаше с ръце, лакти, крака и колене, но нищо не поддаваше. Тези ѝ усилия само усилиха отвратителното усещане. Единственият въздух, вдишван от нея, бе неприятно топъл и влажен от дъха ѝ. Тя се опита да изкрещи, но дъхът не ѝ стигаше.
— Това е сън — каза си тя, докато си заповядваше да застине. — Това е сън. Аз се намирам върху собственото си легло, в безопасност съм. Само трябва да се събудя. Да се събудя.
Малта напрегна клепачите си. Те не помръдваха. Тя не бе способна дори да доближи ръце към лицето си — отвратително усещане, учестило дишането ѝ. Тя изскимтя неволно.
Сега разбираш ли защо трябва да ме освободиш? Помогни ми. Накарай го да ме освободи, а аз ще ти помогна. Аз ще доведа баща ти и кораба. От теб се иска само да го накараш да ме освободи.
Тя познаваше този глас. Бе го чула да отеква в кошмарите ѝ откакто бе споделила втория сън с Рейн.
— Пусни ме — помоли се тя. — Позволи ми да се събудя.
Ще го накараш ли да ми помогне?
— Той казва, че не може — с мъка промълви Малта. — Той би ти помогнал, стига да можеше.
Накарай го да открие начин.
— Не мога.
Друг, още по-гъст саван я обгръщаше. Тя щеше да припадне; щеше да се задуши в съня си. Беше ли възможно това? Възможно ли беше човек да припадне в съня си? Да умре в съня си?
— Пусни ме! — тихо проплака Малта. — Моля те. Аз не притежавам власт над Рейн. Не мога да го принудя.
Гласът се засмя, плътен и дълбок.
Не говори глупости. Той е просто мъж, докато ние с теб сме кралици. Наша съдба е да властваме над мъжките от своите видове. Така е устроен светът. Ти знаеш как да получиш онова, което искаш. Поискай го. Освободи ме.
Малта полетя сред мрака — притискалите я ограждения бяха изчезнали. Тя размаха ръце, които не откриваха нищо. Чернотата продължаваше да прелита край нея, неподвижна, илюзорно променяща се заради усещането за движение. В следващия момент девойката се стовари върху някаква мека повърхност.
Тя отвори очи, за да установи, че се намира в стаята си, върху леглото. Денят бе все така горещ; през отворения прозорец грееше слънце.
Помнѝ.
Някой изрече думата досами нея, тя я чу. Макар в стаята да нямаше други.
Пристигането на вечерта донесе със себе си откритието, че днешният ден е по-успешен от всички предхождали го дни. И въпреки това Брашън се чудеше за бройката работници, които щяха да се завърнат утре.
Е, той не можеше да ги вини. Дори сам вече не разбираше причината, накарала го да остане. Нито негов кораб, нито негов роднина бяха изложени на риск. Когато се запиташе за причината, накарала го да остане, той можеше да си отговори единствено с мрачното осъзнаване, че не разполага с нещо друго, с което да се занимава. Пролетна вечер изчезна от пристанището на втората вечер след бягството на Брашън: капитан Фини бе надушил нещо гнило и бе предпочел да сведе загубите си до минимум, като просто избяга. Но Брашън така или иначе не възнамеряваше да се връща към този живот.