Много рядко той признаваше пред себе си истината — че работата по възстановяването на Парагон му предоставяше единствения начин да се намира в близост до Алтея. Много рядко, защото гордостта не му позволяваше. Самата Алтея му обръщаше по-малко внимание, отколкото отделяше на Клеф. Към хлапето тя поне се усмихваше…
Брашън хвърли бърз поглед към нея. Косата ѝ лепнеше от пот. Тя носеше широки панталони от бял плат и туника от същата тъкан. Песъчинки бяха полепнали по одеждите ѝ и по влажната ѝ кожа.
Той задържа очите си върху нея по-дълго от възнамеряваното: видя как тя се отправя към кофите с вода и пие жадно, преди да наплиска лицето и врата си. Рязко връхлетелият копнеж едва не го задави.
Брашън се постара да успокои обзелия го плам, като си припомни, че тя е негласна годеница на Граг Тенира. Виж, Тенира не беше лош моряк. Някой ден той щеше да бъде богат човек. С него Алтея щеше да бъде щастлива. Много по-щастлива, отколкото ако бе продължила взаимоотношенията си с един лишен от наследство Търговски син.
Той поклати глава и захвърли чука си на земята.
— Достатъчно за днес! — извика той. И без това слънцето доближаваше залез.
Алтея и Янтар се оттеглиха в камбуза, а Брашън се зае да плаща на работниците. Той не се раздели с тефтера си след приключването на това задължение, а остана да пресмята и да клати глава. Роника Вестрит му бе дала пълна свобода с парите по възстановяването на кораба. А Алтея с изненада бе открила, че той притежава познания на корабостроител, каквито тя не бе очаквала от един помощник-капитан. Тази ѝ реакция му бе доставила удоволствие, разбира се, но по никакъв начин не облекчаваше самата му работа: ограничените средства налагаха избор между най-добрите материали и най-добрите работници. Е, тази дилема често се оказваше улеснена от обстоятелството, че желаните от Брашън работници не желаеха да се доближават до кораба. Парагон отдавна си бе спечелил репутация, а неотдавнашното му поведение само я бе обновило и затвърдило. Повечето от дърводелците се оправдаваха с обяснението, че самите те не са суеверни, но останалите им клиенти биха се отвърнали от човек, работил на подобен кораб. Формулировката на отказите им не беше от значение, защото всички те водеха до едно следствие: забавяне. А времето беше най-големият враг на начинанието им. С всеки изминал ден щеше да става все по-трудно да открият Вивачия. Имаше и друго затруднение — работата трябваше да е съобразена с прилива. В края на настоящия месец се очакваше изключително висок прилив и Брашън се надяваше, че тези води ще се окажат достатъчни, за да повдигнат Парагон.
Най-дразнещо от всичко беше, че голяма част от работата, която те можеха да свършат и сами, можеше да бъде изпълнена едва подир по-значителните етапи. Задачите бяха навързани една с друга.
При качването си на борда той не завари жените в камбуза — тихите им гласове го отведоха до кърмата. Там те бяха седнали една до друга, поклащащи крака — двама юнги, впуснали се в разговор. Янтар бе пристегнала златистата си коса на опашка. Тази промяна не се отразяваше добре на лицето ѝ — скулите и носът ѝ изглеждаха прекалено остри, за да принадлежат на женствен лик. Седящата край нея Алтея представляваше противоположност: макар и нацапала бузата си с катран, нейният профил изглеждаше смайващо. Нейната женственост не беше податлива; тя сливаше в себе си заплаха и изкусителност, без дори да го осъзнава.
И в този момент на Брашън му се прииска никога да не я беше докосвал. Не само заради последвалото влошаване на отношенията им — най-лошото беше, че той не бе способен да я погледне, без да си припомни вкуса на кожата ѝ и откровението на тялото ѝ. Той трябваше да затвори очи за момент, преди да поднови пътя си към кърмата.
Двете жени стискаха чаени чаши, от които се издигаше дим. Между тях бе оставен тумбест керамичен съд.
Брашън напълни предназначената за него чаша, но остана прав, отказал се от краткотрайния копнеж да седне между тях. Янтар се взираше към хоризонта. Алтея замислено прокарваше върха на пръста си по ръба на чашата и разглеждаше вълните. Разговорът им бе утихнал при появата му.
Янтар усети настъпилото смущение.
— И утре ли ще започнем рано?
— Не — лаконично отвърна Брашън. Глътката чай възвърна част от словоохотливостта му. — По-скоро подозирам, че сутринта ще търся нови работници.