И Брашън стовари петата на ботуша си върху корпуса. Беше го изпълнил гняв, внезапен и яростен.
— Не го наричай така! — процеди Янтар.
— И престани да хленчиш! — не пропусна да се включи Алтея.
Побеснелият Брашън впери очи в нея и повиши глас.
— Но той е точно това: руина! Купчина отломки! Чуваш ли, Парагон? За теб говоря!
Думите му отекнаха из скалите зад тях. Парагон не отговори.
Янтар се взираше остро в него.
— Това с нищо няма да помогне — остро каза тя и изсумтя през носа си.
— Вместо да си търсиш с кого да се заядеш, защо не вървиш да си изпросиш малко киндин? — хапливо попита Алтея. — Всички знаем, че това е същинският ти проблем.
— Нима? — Брашън остави чашата си. — Аз пък зная какъв е твоят проблем.
Гласът на Алтея стана съвсем тих и мек в заплахата си.
— Защо не ни осветлиш със знанието си?
Брашън приближи лице до нейното.
— Твоят проблем е, че миналата зима ти най-сетне осъзна какво си. Оттогава ти се опитваш да го отречеш. Това осъзнаване те изплаши, затова ти избяга вкъщи да се опиташ да го забравиш.
Подобни думи Алтея изобщо не беше очаквала; тя остана безмълвна. Брашън едва не се ухили в отговор на смайването ѝ.
— И за да е напълно ясно — с по-тих глас продължи той, — нямам предвид нещо, случило се между двама ни. Говоря за онова, което се случи в теб самата.
— Брашън Трел, ти говориш безсмислици! — бързо изрече Алтея.
— Така ли? — Този път той се ухили. — Янтар знае за какво говоря. Още откакто се върнах в града видях, че тя знае за това. Разбрах го по лицето ѝ, когато тя ме погледна. Смешно е, че ти си избрала да говориш с нея, но не и с мен. Както и да е, казах ти, че не това е проблемът. Става дума за това, че ти не си Търговска дъщеря. Да, ти носиш кръвта на Ефрън Вестрит, в това няма съмнение. Но ти по никакъв начин не си обвързана с този проклет градец и традициите му. Баща ти не харесваше цената на търгуването по Дъждовната река, затова просто спря да плава по нея. Вместо това той си създаде собствени връзки и откри други неща, с които да търгува. Ти си се метнала на него. Вече е късно това да бъде отстранено. Ти не си в състояние да се промениш. Способна си единствено да спреш да се преструваш.
— Ти не би могла да си свиеш семейно гнездо и да се превърнеш в женската половинка на Граг Тенира. Ако направиш подобен опит, това ще съкруши сърцата и на двама ви. Ти никога няма да останеш у дома и да отглеждаш децата му, докато той плава. Ти обичаш да говориш за семейството, за дълга и за традицията, но причината, поради която ти се отправяш да търсиш Вивачия, е, че ти искаш да имаш свой собствен кораб и възнамеряваш да сториш всичко, което се иска от теб, за да си го получиш. Стига да се престрашиш да напуснеш Бингтаун отново, разбира се.
Всички тези думи просто се изливаха от него. В края на тази тирада Брашън осъзна, че се е задъхал. През цялото време Алтея се взираше безмълвно в него.
Толкова му се искаше да я повдигне в прегръдките си. Да я целуне. Но тя най-вероятно би му счупила челюстта.
Най-сетне тя успя да се окопити.
— Грешиш — заяви Алтея, само че зад думите ѝ отсъстваше увереност. Янтар прикри усмивката си в чашата с чай. Алтея все пак забеляза мимиката ѝ, защото я изгледа остро, а в отговор другата просто сви рамене.
Брашън се почувства засрамен. Без да си прави труда да отива до въжената стълба, той се прекачи над парапета и скочи в пясъка. Подир това се отправи към носа на кораба.
Клеф бе спретнал дребно огнище, на което приготвяше вечерята. Това беше само едно от многобройните му задължения: на кораба винаги се намираше работа за него. Нему се падаше да осигурява прясна вода за работниците (задължение, което той днес бе изпълнил двукратно заради Брашъновия изблик на гняв). Той остреше инструменти, изпълняваше дребни поръчки, а когато наближеше вечер, търчеше до дома на Вестритови, за да вземе хранителни продукти. Роника Вестрит им бе заявила, че са добре дошли на трапезата ѝ, но Янтар учтиво бе отказала, обяснявайки, че не би искала да остави Парагон сам. Брашън се бе присъединил към оправданието ѝ — за него беше трудно да скрива смущението си; условията на подобно хранене биха се оказали непосилни за него.
Велики Са, как му се искаше да засмуче късче киндин. Съвсем малко късче, колкото да успокои тръпките на копнеж, пълзящи по кожата му.
— Какво има за вечеря? — обърна се той към момчето.
Клеф го изгледа вторачено, но не отговори.
— Не се прави на интересен, хлапе! — предупреди го Брашън, чийто гняв още не беше отминал.