— Може би аз не искам да бъда изцелена. Не и по такъв начин — със съвсем тих глас отвърна Алтея. Тя се загледа в ръцете си. — Може би приятелството на Брашън значи за мен повече от мнението на Граг.
Янтар сви устни.
— В такъв случай трябва отново да започнеш да му говориш. И то неща, по-сложни от: „Ето ти чука“.
Глава двадесет и втора
Променени чувства
Вивачия кипеше. Уинтроу имаше усещането, че се намира край врящ съд, който всеки момент заплашва да излее съдържанието си. А най-лошото бе, че той по никакъв начин не можеше да я успокои. Тя не само не се успокояваше, а ожесточено отблъскваше всички подобни опити.
И така близо месец. Уинтроу усещаше в нея отмъстителната целенасоченост на дете, на което е било казано, че е прекалено малко за определена дейност. Вивачия бе решена да се докаже, и то не просто пред Кенит: нейният гневен ентусиазъм обхващаше и Уинтроу. В дните подир смъртта на Опал решителността ѝ се бе затвърдила. Тя бе избрала да се занимава с морско разбойничество. Опитите на юношата да я разубеди само изостряха решението ѝ. И още по-смущаващо, тя се отчуждаваше от него с всеки изминал ден. В стремлението си да установи връзка с Кенит тя пренебрегваше Уинтроу.
Самият капитан виждаше състоянието ѝ; той осъзнаваше чувствата, които бе пробудил в нея. Той не я пренебрегваше, а напротив — с нея пиратът разговаряше любезно и изключително учтиво. Но бе престанал да я ухажва, насочил цялото си подобно внимание към Ета. Жената разцъфваше под грижите му, пламнала. Понастоящем тя крачеше с походката на тигрица; всички погледи се обръщаха след нея. На борда имаше още няколко жени (Кенит бе позволил на някои от бившите робини да останат), ала никоя от тях не притежаваше женствеността на Ета. Тази разлика объркваше Уинтроу, защото той се затрудняваше да посочи някаква конкретна промяна, настъпила в нея. Тоалетът ѝ не се беше променил. Кенит бе ѝ подарил нови бижута, но тя ги носеше рядко, най-често предпочиташе да се ограничава до една дребна обица с рубин. Не, промяната бе по-скоро вътрешна: също както отървалият се от сажди въглен не променя нищо в себе си. Тя не бе изменила задълженията си: все така се катереше по въжетата с ловкостта на пантера; все така разговаряше и се шегуваше с екипажа, докато кърпеше платна. И езикът ѝ си оставаше все така хаплив и остър. Но когато тя погледнеше към Кенит, дори и от другата страна на палубата, животът в нея се изостряше. А капитанът не оставаше безразличен към възхитата. Той никога не я подминаваше, без да я докосне. Дори суровият Соркор започваше да се изчервява, когато ги видеше прегърнати.
В тези моменти Уинтроу ги наблюдаваше единствено с удивление и завист. На всичкото отгоре всеки път, когато Кенит го уловеше да ги гледа, пиратът повдигаше вежда към него или му смигваше.
Променените обстоятелства се отразиха и на екипажа. Юношата бе очаквал прояви на ревност и недоволство от начина, по който капитанът изтъква дамата си. Вместо това те изглеждаха още по-горди от своя предводител: изглежда смятаха, че по някакъв чудат начин неговата жизненост и властта му над съблазнителната жена говорят в тяхна полза. За пръв път сред пиратите съществуваше тъй висок дух. Новите членове на екипажа се бяха слели изцяло. От остатъчното недоволство на робите нямаше и следа: защо да си правят труда да оспорват кораба, когато можеха да станат част от подобен екипаж?
От смъртта на Опал насам Вивачия бе станала свидетелка на още три нападения. И в трите случая пиратите нападаха дребни товарни съдове, които не превозваха роби. Всеки път нападението протичаше по един и същи начин. Каналът, който Кенит и Соркор, бяха избрали, бе отлично пригоден за подобни набези. Соркор изчакваше на юг; той започваше преследването на избрания кораб. Вивачия изчакваше в края на канала: нейна задача беше да изтласка преследвания съд към сушата. Щом това станеше, пиратите от Мариета се впускаха в абордаж, за да получат плячката си. Това те правеха лесно, защото тези товарни корабчета бяха управлявани и защитавани зле.
На Кенит трябваше да се признае, че той не избиваше тези екипажи. Не му се налагаше — те се предаваха почти безкръвно. В допълнителна проява на великодушието си капитанът не ги вземаше за заложници, за да иска откуп. Той просто вземаше най-доброто от стоката им и ги пускаше да си вървят, като сурово им заръчваше да разказват как Кенит от Пиратските острови нямало да търпи търговци на роби да плават през водите му.
Той не се определяше като крал. Още бе рано.
Така и трите корабчета бяха преживели срещата си с него. И посланието му щеше да се разпръсне бързо.