— Надявам се, че това ще достави удоволствие и на двама ви. — С тези думи той помилва лицето ѝ с устни. Ета примижа под допира му. Но очите на Кенит останаха отворени — те отново наблюдаваха Уинтроу.
Юношата изпитваше смущение; струваше му се, че по някакъв необичаен начин той е част от прегръдката.
— Ще ви помоля да ме извините — промълви той и бързо се надигна от масичката. Кенитовият глас го настигна на прага.
— Нали няма да имаш нищо против да помогнеш на Ета, Уинтроу? — осведоми се пиратът. Той продължаваше да държи жената край себе си, с поглед, насочен над главата ѝ.
— Нищо против — отвърна момчето, след като прочисти гърло.
— Отлично. В такъв случай се постарай да започнете скоро. Най-добре още днес.
Този път на юношата му бе спестена нуждата да отговаря — спаси го обичайният вик на наблюдателя:
— Платно на хоризонта!
Облекчението на Уинтроу съвпадна с тропота на нозе, отзовал се в отговор на крясъка.
— Върви на палубата! — нареди Кенит. Младият жрец побърза да се отзове: пиратът още посягаше към патерицата си, когато Уинтроу вече изхвърчаше от вратата и се отправяше към носа.
— Там! Ето го! — крещеше Вивачия и протягаше ръка. Излишен жест. Дори и от това разстояние се усещаше зловонието на превозвача на роби. Смрадта му определено подхождаше на вида: това беше най-мръсният и занемарен съд, който Уинтроу бе виждал. Широки ивици мръсотия върху корпуса указваха местата, от които са били изливани стотици отходни кофи. Корабът бе нагазил дълбоко, очевидно претоварен. По платната му личаха нескопосани кръпки. На моменти той изплюваше вода — това показваше, че в трюма му работеха помпи, най-вероятно задвижвани от роби. Изглежда бе необходимо постоянно усилие, за да се задържа този кораб над водата.
Само малка частица от мислите на Уинтроу се насочваше към особеностите на кораба: той бе преместил вниманието си върху змиите, следващи съда. Противните създания несъмнено усетиха паниката на борда му, защото отделиха гривестите си глави от повърхността на водата и се обърнаха към Мариета. Чудовищата бяха най-малко десетина — люспестите им тела проблясваха на слънцето. Отвратителна гледка.
Вивачия се приведе напред, с пламенно лице. Нейното нетърпение бе трескаво; почти се създаваше впечатлението, че тя дърпа кораба подире си.
— Погледни ги, виж как бягат! — промълви фигурата. Тя вече протягаше ръце към кораба. Междувременно пиратите вдигаха платна, за да се впуснат в преследване.
— Този кораб пренася роби. Кенит ще убие целия му екипаж — тихо я предупреди Уинтроу. — Ако му помогнеш да плени този съд, всички моряци на борда му ще умрат.
За момент тя погледна към него.
— А ако не го сторя, по колко роби ще измират всеки ден от пътуването им? — Тя отново впери поглед в плячката си и продължи с по-суров глас. — Не всички човеци са достойни да живеят, Уинтроу. Нашият метод запазва най-много животи. Ако корабът продължи да плава, цяло чудо ще бъде, ако при пристигането му на борда има оцелели.
Уинтроу бе престанал да я слуша: той смаяно гледаше как преследваният кораб започва да се отдалечава от Мариета. Разстоянието между двата съда нарастваше. Екипажът на робския съд не пропускаше да види нито възможността си, нито новата заплаха, която Вивачия представляваше.
Претовареният съд се насочваше към средата на канала; Мариета се намираше прекалено далеч зад него. Така не можеше да става дума за притискане от две страни. Колкото и невероятно да изглеждаше, прогнилият кораб щеше да им избяга.
Зад тях Кенит избута патерицата си на палубата и с помощта на ръцете си преодоля стълбицата. Подир това той стъпи на крака и намести подпората под мишницата си. Ета не беше с него.
Капитанът се приближи до предното перило и поклати глава.
— Клетите. Корабът се измъква. Уви, робите ще останат неспасени.
Уинтроу си отдъхна: днес нямаше да има убийства.
Тогава Вивачия изкрещя — вик, който изразяваше яростта от изчезваща възможност. Едновременно с това тя набра скорост. И последната дъска от корпуса, и последното късче платно се подредиха в най-подходящия начин. Пиратите започнаха да възклицават възторжено; към тези изблици се прибави и ожесточение, защото разстоянието между Вивачия и преследвания съд намаляваше.
Нейното съсредоточение, отдадено на едничка цел, заплени съзнанието на Уинтроу.
— Удивително, сияйна моя! — възхити се Кенит. Под тази благославяща възхвала Вивачия засия; нейното удовлетворение бе изключително силно.