Капитанът започна да издава нареждания към хората си. Зад него долиташе дрънчене на оръжия, придружено от шегите на хора, които се подготвяха да убиват себеподобни — те сключваха облози и се заканваха. На палубата бяха изнесени абордажни куки, стрелците бързаха да заемат позиции сред въжетата.
Вивачия не обръщаше внимание на ставащото на борда. Това преследване принадлежеше на нея, плячката също. От друго тя не се интересуваше.
Тази ѝ целеотдаденост почти бе изместила съзнанието на Уинтроу. Съвсем смътно той усещаше, че ръцете му остават вкопчени в перилото, а устремният насрещен вятър блъска косите му: Вивачия задушаваше неговата същина с обилието си от енергия. Като насън той гледаше как преследваният кораб израства пред тях. Зловонието се изостри. Щуращите се по палубите му моряци имаха ужасени лица.
Със същата занесеност юношата чу впиването на хвърлените куки и съсъка на първия залп стрели. Писъците на простреляните бяха ужасяващи, изпълнени с агония, но за него звучаха съвсем далечни, като крясъците на високо летящи птици. С много по-голяма яснота той усещаше приближаването на Мариета. А Вивачия нямаше намерение да дели плячката си с друг.
Когато хвърлените въжета се опънаха, Вивачия се извъртя встрани и се опита да сграбчи другия кораб. Зажаднелите ѝ пръсти не достигнаха нищо, ала ожесточеният ѝ израз се оказа достатъчен, за да ужаси екипажа.
— Дръжте ги! Избийте ги! — крещеше тя, без да обръща внимание на заповедите, които Кенит се опитваше да издаде. Нейната кръвожадност се оказа заразителна: в мига, в който разстоянието между двата съда се смали достатъчно, пиратите започнаха да прескачат.
— Тя успя! Нашата красавица успя! Мила моя Вивачия, никога не бях подозирал, че притежаваш подобна стремителност! — не щадеше похвалите си Кенит.
Чисто възхищение към пирата изпълни Уинтроу. Емоцията на кораба напълно заля опасенията му за предстоящата смърт. Фигурата се извърна, за да погледне Кенит в очите. Възхитата, поделяна от погледите им, представляваше взаимната почит на два хищника.
— Двамата с теб ще ловуваме добре — каза Вивачия.
— Наистина ще бъде така — обеща ѝ Кенит.
Юношата се чувстваше изолиран. Той бе свързан с тях, но те не му обръщаха внимание: той не беше от значение пред лицето на онова, което двамата току-що бяха открили един в друг. За него Уинтроу можеше да усети, че ги обвързва в много по-дълбока и първична степен от връзката, която бе допустима за него. Какво ли беше нещото, което пиратът и корабът разпознаваха, че ги обединява? Каквото и да беше то, в себе си жрецът не долавяше подобен отклик. Той можеше единствено да разбере, че става дума за нещо извечно. Може би по-извечно дори и от кръвта, която биваше проливана на онази, съседната палуба.
— Уинтроу. Уинтроу!
Сред обвилата го мъгла той дочу името си и по-скоро инстинктивно обърна глава. Кенит бе усмихнат широко; с глава той сочеше към пленения кораб:
— Тръгвай с мен, момче!
И Уинтроу тръгна подире му — той се озова на непознатата палуба, където все още кипеше битка сред ругатни, писъци и проклятия. Ета неочаквано изникна край тях, стиснала оръжие. Нейните стъпки издаваха, че цялото ѝ тяло се е превърнало в наострено сетиво. Косата ѝ лъщеше под лъчите на слънцето.
Кенит също носеше оръжие (дълъг нож), но Уинтроу крачеше невъоръжен и удивен сред този непознат за него свят. Отделянето от Вивачия бе прочистило ума му от нейното смазващо влияние, само че хаосът, който го обграждаше сега, създаваше почти сходен ефект.
Привикналият Кенит крачеше спокойно, придружаван от Ета — тя стоеше откъм страната на патерицата му, готова да защити любимия си при нужда. Така те напредваха по зацапаната и зловонна палуба. Така те подминаваха хора, вкопчени в борба на живот и смърт, и заобикаляха трупове.
Тялото на един моряк направи особено впечатление на Уинтроу. Той бе прострелян, но смъртта го бе споходила заради сблъсъка с дъските. Неговото лице привлече погледа на юношата: то бе застинало в гримаса, наподобяваща усмивка. И очите бяха присвити като в израз на веселие. А кръвта продължаваше да капе от ухото му и да се стича по брадата му.
Насреща им се приближаваше Соркор — макар и по-бавна, Мариета бе успяла да достигне преследвания съд и да го нападне от другата страна. Изстрадалият му екипаж нямаше никакъв шанс срещу тази двойна атака.
От оръжието в ръката на помощника все още се стичаше кръв; белязаното му лице сияеше със зверско задоволство.
— Почти сме готови, капитане! — весело поздрави той. — Само неколцина останаха на задната палуба. Нито един истински боец нямаше сред тях.