Безумен вик подчерта тези му думи, последван от плясък.
— Ето че станаха с един по-малко — добави Соркор. — Накарах някои от хората ни да започнат да отварят люковете. Долу, бога ми, е същински нужник! Струва ми се, че половината от превозваните са оковани трупове. Колкото и да са оцелелите, ще трябва да ги изведем бързо: това корито се пълни по-бързо и от моряшки мехур!
— Ще имаме ли място за всички, Соркор?
Едрият пират шавна с вежди.
— Най-вероятно. Малко ще попретовари корабите, но когато се върнем при Мърморещ, ще можем да пренесем част от тях на борда му.
— Отлично — кимна Кенит. Той имаше леко занесен вид. — Когато се върнем при Мърморещ, ще поемем към Заграба. Време е повече хора да научат за нещата, които сторихме.
— Определено, сър — ухили се заместникът.
Един окървавен пират се приближи до тях.
— Простете, капитане, готвачът иска да се предаде. Той се е барикадирал в камбуза.
— Убийте го — отегчено му отвърна Кенит.
— Той казва, сър, че знаел нещо, дето щяло да ни убеди. Казва, че знаел къде има съкровище.
Кенит поклати глава в безмълвно отвращение.
— Щом знае за съкровище, защо не е отишъл да го вземе, вместо да пренася роби с това корито? — саркастично подметна Ета.
— Не зная, мадам — извини се пиратът. — Може би защото е стар. Липсват му една ръка и око. Той твърди, че бил плавал с Игрот Дръзки. Точно затова не го убихме. Всеки знае, че Игрот плени цял кораб със съкровища, от който после нищо не се чу. Може би дъртият наистина знае нещо…
— Аз ще се погрижа за него, капитане — раздразнен обеща Соркор и се обърна към моряка. — Къде е той?
— Почакай, Соркор. Смятам, че трябва да поговоря с този готвач.
Кенит звучеше едновременно заинтригуван и подозрителен.
— Затворил се е в камбуза, капитане — смутено обясни пиратът. — Ние започнахме да разбиваме вратата, обаче той има купища ножове там. Адски умело хвърля за едноок.
Уинтроу забеляза промяната, изникнала върху лицето на капитана.
— Хубаво. Ще говоря с него, насаме. Вие се погрижете да изведете робите от трюма. По-живо! Корабът започва да се накланя.
Соркор бе привикнал да изпълнява заповеди; той веднага кимна и се извърна да издава нареждания.
Едва сега Уинтроу осъзна присъствието на робите. Те стояха скупчени на палубата, присвили очи заради светлината, от която бяха отвикнали. Свежият въздух, лишен от гореща задуха, също бе нещо ново за тях: макар и покрити със слой мръсотия, клетниците трепереха.
Тази воня и израженията им го върнаха в нощта, когато робите от Вивачия бяха изниквали на палубата. Някои от тези хора не можеха сами да се задържат на крака. Той почувства състрадание, последвано от непоколебимото разбиране, че Кенит е прав в стремежа си да ги освобождава. Отстраняването на подобно страдание бе правилно. Но методът, чрез който той постигаше това…
— Уинтроу!
В повика на Ета се долавяше известно раздразнение, предизвикано от начина, по който момчето бе застинало в замисъла си. Корабът се накланяше все по-осезаемо с всеки изминал момент — сега не беше времето за размотаване.
Докато прекосяваше палубата със забързани крачки, Уинтроу дочу рева на змиите, последван от плясък: пиратите бяха започнали да хвърлят телата през борда. Доволни подвиквания и смях показаха, че чудовищата са започнали да се боричкат за подхвърляните им хапки.
— Оставете! — долетя гласът на Соркор. — Много скоро те сами ще си получат труповете. Вървете да помогнете на оставащите роби да се изкачат. И по-бързо, искам да се махна от тази развалина колкото се може по-скоро.
Камбузът се помещаваше в една каюта на горната палуба. Пред вратата му се бяха скупчили неколцина пирати, изтеглили оръжия. Те стояха с гръб към Кенит, не забелязваха приближаването му.
Под погледа на Уинтроу един от тях ритна вратата. Иззад нея се разнесоха ругатни, а в образувалата се цепнатина изникна острие.
— Ще насека първия, който се опита да влезе. Доведете капитана си. Ще се предам само на него.
Пиратите отвърнаха с подигравки и се струпаха по-близо. Те приличаха на глутница помияри, наобиколили покатерила се котка.
— Капитанът е тук — обяви Кенит. Хилещите се пирати тутакси придобиха сериозен вид и побързаха да се отдръпнат. — Хайде, вървете! — рязко им нареди той. — Аз ще се погрижа.
Хората му се подчиниха бързо, но с видимо нежелание: те често се обръщаха назад. Това им поведение бе разбираемо; самото споменаване на съкровище бе достатъчно, за да привлече интереса на всеки, а съкровището на Игрот си беше легендарно. Ясно беше, че те биха предпочели да останат и да изслушат тайната, с която готвачът желаеше да откупи живота си.