Кенит не им обърна внимание, а повдигна патерицата си и потропа с нея по вратата.
— Излез — нареди той на готвача.
— Ти ли си капитанът?
— Аз съм. Излез.
Другият доближи око до цепката на вратата за момент.
— Зная нещо, което ще те заинтересува. Ако пощадиш живота ми, ще ти кажа къде Игрот Дръзки е скрил плячката си. Цялата плячка: не просто онова от кораба на сатрапа, а всичко преди това.
— Никой не знае къде Игрот е скрил съкровището си — с уверен тон отвърна Кенит. — Той потъна заедно с целия си екипаж, без оцелели. А ако е имало оцелели, те отдавна са ограбили съкровището.
Със смайваща ловкост капитанът се придвижи напред, заставайки досами рамката на вратата.
— Аз оцелях. Години чаках възможност да го взема, само че никога не се озовавах в подходящата позиция. Все се оказваше така, че ако бях казал на някого, щях да получа единствено нож в гърба. Не всеки човек би могъл да достигне до мястото. За целта е необходим специален кораб. Съд като този, който Игрот имаше някога, и като този, който имаш ти… Сигурен съм, че се досещаш за какво говоря. Има места, до които само един жив кораб би могъл да достигне. Но за момента няма да ти кажа повече. Ако ме оставиш жив, ще те заведа там. Това е условието ми.
Кенит не отговори. Той стоеше застинал край вратата, безмълвен.
Уинтроу погледна към Ета. Тя също стоеше неподвижна като любимия си. И изчакваше.
— Е, капитане, какво ще кажеш? Споразумяхме ли се? Там има повече съкровища, отколкото можеш да си представиш! Цели камари! И половината от тях са магически предмети. От теб се иска просто да отидеш и да го прибереш. Ще станеш най-богатият човек на света. Само трябва да ми дадеш думата си, че ще ме пощадиш — оживено говореше готвачът. — Справедливо е, нали?
Корабът бе започнал да се накланя значително. Соркор и хората му подканяха робите да бързат. Гласът на един от пиратите долетя до тях.
— Той е мъртъв, жено. Няма какво да направим. Остави го.
Отвърна му воят на невидимата жена, понесен от вятъра, но край вратата на камбуза бе тихо. Кенит все така не отговаряше.
— Капитане? Капитане, там ли си?
Кенит присви очи в размисъл. На лицето му бе изникнала гримаса, която напомняше усмивка.
Цялото това чакане изнервяше Уинтроу. Корабът затъваше все по-дълбоко и по-бързо. Крайно време беше да напуснат палубата му. Юношата понечи да каже нещо, но Ета забоде лакът в ребрата му.
Последвалото се случи едновременно, смаяло разбирането на Уинтроу. Дали наистина Кенитовият нож се беше раздвижил първи, или капитанът бе зърнал доближаващия се до вратата? Във всеки случай изглеждаше, че двете прояви на движение се сблъскват една с друга едновременно, бързо и синхронизирано като плясъка на две длани. Ножът на Кенит потъна дълбоко в единственото око на готвача, сетне бе дръпнат назад. Тялото се свлече зад вратата.
— От екипажа на Игрот не е имало оцелели — каза Кенит и бавно си пое дъх. Той се огледа като човек, който се опомня от унес. — Само си изгубихме времето. Да вървим, корабът потъва.
Стиснал окървавения си нож, той закуца обратно към Вивачия. Ета отново крачеше край него: тя по никакъв начин не изглеждаше смутена от случилото се току-що. Но Уинтроу крачеше подире им механично. Как можеше смъртта да връхлита тъй бързо? Как можеше цялото уравнение, представляващо един човешки живот, да бъде зачеркнато с такава бързина? Тази постъпка на Кенит бе покъртила юношата: едно бързо движение на пиратската десница бе посадило смърт. Въпреки това послужилият си с ножа не беше показал нищо. Уинтроу се чувстваше осквернен, че има нещо общо с подобен човек. И страшно му липсваше близостта на Вивачия — тя щеше да прогони объркването от мислите му. Щеше да му каже, че изпитваната от него вина е неоснователна.
Още в мига, в който единственият Кенитов ботуш стъпи на борда на Вивачия, фигурата го повика.
— Кенит! Капитане!
В зова ѝ се долавяше повеля, каквато Уинтроу чуваше от нея за първи път. Но Кенит се усмихна доволно.
— Настанете робите и ни отделете от проклетото корито! — нареди пиратът и погледна към Уинтроу и Ета. — Погрижете се да станат колкото се може по-чисти. И ги дръжте на кърмата.
Подир това той ги остави и забърза към носа.
— Той иска да остане насаме с нея — каза Ета, изтъквайки очевидното. В очите ѝ пламтеше ревност.
Уинтроу сведе лице към палубата, за да скрие от нея собствената си сходна проява.