Серила не бе напускала капитанската каюта от времето, в което се бе озовала завлечена в нея.
Тя прокара ръце през разрошената си коса и се опита да пресметне въпросното време. Повеляваше на паметта си, само че спомените от изминалите събития отказваха да се подредят в последователност. Те подскачаха и се смесваха като парчетата от мозайка. Отговорни за този хаос сред мислите ѝ бяха откъслеците страдание и ужас, които неизменно си проправяха път до най-горния пласт на съзнанието.
Тя се беше съпротивлявала на моряка, изпратен да я доведе. Бе възнамерявала да запази достойнството си, но откри, че намерението ѝ е неизпълнимо. Морякът я повлече след себе си, без да се впечатлява от опитите ѝ да се задържи. Когато тя се опита да го удари, вонливецът просто я метна на рамото си. И в това си положение Серила продължи с опитите си да го удря, с което развесели не само него, но и останалите от екипажа, станали свидетели на отнасянето ѝ. Онези от свитата на сатрапа, които зърнаха унизителната гледка, не реагираха по никакъв начин — те запазваха безизразни лица, извръщаха се или тихо затваряха вратите си. Но Серила бе запомнила не тях, а израженията на Косго и Кеки. Сатрапът се подсмихваше самодоволно, а куртизанката се отърси в достатъчна степен от наркотичния си унес, за да проследи с приятно вълнение случващото се, отпуснала ръка върху бедрото на Косго.
Капитанската каюта се намираше в непозната за Серила част на кораба. Морякът я блъсна вътре и залости вратата. Последвалото чакане бе неопределено. Струваше ѝ се, че са изминали часове, но тя нямаше как да определи. В този момент единственият признак за отминаването на времето бе редуването на чувствата ѝ — гняв, отчаяние и ужас. Това бяха по-скоро придружаващи чувства: всички те бяха изниквали, за да правят компания на страха.
Когато капитанът най-сетне се появи, Серила беше изтощена от блъскането по вратата, риданията и писъците си. Първият му допир едва не срина изтерзаните ѝ нерви, а с тях и нея самата… Тя се озоваваше в подобни обстоятелства за първи път.
Калсидецът не обръщаше почти никакво внимание на съпротивата ѝ. Той не беше груб, а подхождаше към нея с делово безразличие. Когато осъзна, че тя е още девица, мъжът възкликна изненадано и изруга на собствения си език, а после продължи да добива удоволствие.
Преди колко дни Серила за първи път се бе озовала в тази каюта? Тя не знаеше. Нито веднъж не бе получила възможност да я напусне. Появата на капитана представляваше единственият начин да отмерва времето. Понякога той се възползваше от нея, друг път не ѝ обръщаше внимание. Това му безразличие я нараняваше особено жестоко: той дори не усещаше присъствието ѝ, не правеше опити да я предразположи към себе си. За него тя по нищо не се отличаваше от плювалник или цукало. Не му беше нужно да разговаря с нея: тя беше просто предмет, предназначен за задоволяването на специфична нужда. Ако тя започнеше да създава затруднения за плавното протичане на процеса, като се съпротивляваше или направеше опит да го умолява, той я удряше. Ударите биваха нанесени с опакото на ръката, небрежно, което показваше, че един ожесточен замах би бил далеч по-силен. Дори и един от небрежните плесници бе разклатил два от зъбите ѝ и бе накарал ухото ѝ да пищи в течение на часове.
Много по-ужасяваща от самите удари бе липсата на чувство, с която те биваха нанасяни. Той дори не смяташе за необходимо да изразява гняв насреща ѝ, да прояви дори това признание, че има насреща си друго живо същество.
В началото на пленничеството си Серила премисляше отмъщение. Тя прерови стаята с намерението да открие нещо, което да ѝ послужи като оръжие. Сандъците и шкафовете на капитана бяха заключени (личеше, че той не е от доверчивите) и не се поддадоха на усилията ѝ да ги отвори. Но върху бюрото му тя откри, че предишните ѝ подозрения са били основателни. Тя разпозна карта на бингтаунското крайбрежие, а също и карта на района около устието на Дъждовната река. Подобно на всички други карти от тези местности, големи участъци липсваха.
Тя намери и писма, но те не ѝ помагаха по никакъв начин, защото не владееше калсидски. В тях се споменаваха суми, а също и имената на двама висши благородници от столицата. Възможно бе тези писма да съдържат информация за подкупи, а може би представляваха обикновена търговска кореспонденция. Серила се постара да върне всичко по местата му, но явно не бе успяла. А може би побоят, нанесен ѝ от капитана същата вечер, се отнасяше за някакво друго нейно прегрешение. Във всеки случай синините потушиха желанието ѝ за мъст. Тя дори престана да мисли за оцеляване. Умът ѝ се оттегли в себе си, оставяйки тялото да функционира само.