С течение на времето тя се научи да изяжда остатъците от храната на капитана. Това не ѝ се удаваше всеки ден, защото той не вечеряше често в каютата си, но това беше единствената храна, която получаваше, защото калсидецът не си правеше труда да се замисля за прехраната ѝ. Същото безразличие той проявяваше и по отношение на облеклото ѝ — тъй като дрехите на Серила бяха разкъсани, тя прекарваше по-голямата част от времето върху леглото му. Просто седеше в ъгъла на кревата и се стараеше да не мисли. Всеки път, когато понечеше да вложи известен ред в ума си, пред нея изникваха единствено алтернативи на ужас, в сравнение с които мъглата на полусъществуването ѝ се струваше приятна и успокояваща. Всяко доближаване до мисълта донасяше единствено страх. Днес калсидецът можеше да я убие. Или пък да я отстъпи на хората си, вече наситен. Или пък щеше да я задържи за себе си още дълго… А най-лоша от всичко бе заплахата, че той можеше да я върне на сатрапа. Имаше и една друга заплаха, за която тя трябваше да мисли: в един момент тя щеше да зачене. Какво щеше да стане тогава? Не, настоящето, в което се бе озовала тя, не притежаваше нито един възможен път към бъдещето, за който тя да мисли. И тя отказваше да мисли.
Понякога Серила се взираше през илюминатора, макар че там нямаше какво да види. Вода. Острови. Птици. Останалите кораби от кортежа им. Понякога тези корабчета изчезваха за около ден, а когато се завърнеха, по корпусите им личаха следи от битка — овъглени дъски, окъсани платна, оковани пленници. Тези съдове нападаха разбойническите поселища, оплячкосваха ги и събираха роби. Изглеждаше, че те се справят добре с това си начинание.
Някой ден те щяха да достигнат Бингтаун. Ето единствената мисъл, която умът на Серила приемаше като по-допустима, като лъч надежда. Ако по някакъв начин тя успееше да избяга там, ако някак успееше да стигне до брега, тя щеше да започне нов живот под ново име, захвърляйки миналото зад себе си. Това беше особено важно за нея. Тя се отвращаваше от идеята да продължи сегашния си живот. Тя вече не искаше да бъде Серила. Серила беше мекушава, обгрижвана учена, придворна дама, чиято единствена силна страна бяха думите и мислите. Серила беше достойна за презрение. Серила беше прекалено слаба, за да се брани от този мъж. Серила беше прекалено глупава в гордостта си да откаже да легне със сатрапа. Серила беше прекалено страхлива, за да измисли начин да убие капитана или поне себе си. И дори и след като знаеше, че Бингтаун е последната останала ѝ надежда, тя пак се страхуваше да напусне мъглата на бездействие, за да състави план за бягство. Някаква жизненоважна част от нея бе… може би не разрушена, но във всеки случай потисната. Не, тя вече не беше Серила, новата ѝ личност също изпитваше презрение към нея.
Краят на тези ѝ мъки настъпи неочаквано, точно както беше започнал. Един ден някакъв моряк изникна на прага и ѝ направи знак да го последва.
Тя стисна одеялото, трепереща.
— Къде ме водиш?
— Сатрап.
Морякът ограничи отговора си до тази единствена дума. Или той не знаеше друго на езика ѝ, или смяташе, че това обяснение ѝ е достатъчно.
Тя знаеше, че е длъжна да се подчини. Тя се надигна и започна да обвива одеялото около себе си. Морякът не понечи да я спре; този негов жест извика сълзи на глупава благодарност в очите ѝ.
Видял, че жената се подчинява, морякът я поведе след себе си. Тя го последва с предпазливи стъпки, подобаващи на навлизането в забравен свят. През цялото време тя притискаше одеялото към себе си и държеше погледа си сведен.
Вън тя направи опит да се насочи към каютата си — неуспешен, защото викът на предвождащия моряк бързо я накара да поеме подире му. Той я отведе до покоите на сатрапа.
Жената очакваше, че калсидецът ще почука на вратата, че ще ѝ предостави поне този миг, през който да се подготви. Но той не го стори, а вместо това блъсна вратата и нетърпеливо подкани жената да влезе.
Въздухът в помещението бе особено влажен: заради топлото време изглеждаше, че миризмата на пот долита от самите дъски на кораба. Тя неволно направи крачка назад, но морякът немилостиво я сграбчи за рамото и я избута обратно.
— Сатрап — изрече той, след което затвори вратата след себе си.
Салонът беше притихнал и мрачен. Личеше, че е бил разтребван, но по небрежен начин. Дрехите, лежали върху пода, сега бяха преметнати върху облегалки. Кадилниците, приютявали омайни билки, бяха изпразнени, но не и почистени. И неприятната миризма на дим все още изпълваше помещението. Върху масата нямаше чинии и чаши, ала следите от дъната им още стояха. Иззад тежките драперии долиташе жуженето на едра муха, която упорито тропаше по стъклото.