Да, този салон ѝ беше познат до болка. Жената бавно премигна. Тя се чувстваше като пробудена от кошмар. Как беше възможно това помещение да е останало непроменено след всичко онова, което тя бе преживяла? Тя бавно започна да оглежда огромната каюта. Докато бе държана в плен и насилвана многократно, само на няколко дървени прегради от това място, животът за сатрапа и свитата му бе продължил по същия начин. Нейното отсъствие не бе променило нищо. Те бяха продължили да поглъщат напитки и деликатеси, да слушат музика и да се забавляват с неангажиращи ума игри. Следите от тяхната леност я изпълниха с гняв, който донесе със себе си сила. В този момент тя се чувстваше способна да изпотроши столовете, да строши масивните стъклописи, да изхвърли картините, вазите и статуетките в морето.
Тя не прибягна към нищо от това, а остана неподвижна, отдадена на яростта си, която превърна в гориво за новата си личност. Предстоеше ѝ още много работа, преди тази личност да бъде завършена. Но за предстоящия сблъсък жената се чувстваше готова.
На влизане тя бе сметнала, че салонът е празен. Но ето че откъм разхвърляното легло долетя стенание, опровергало впечатлението. Все така притиснала ръка към одеялото си, съветничката се приближи.
Сатрапът лежеше по гръб сред омачканите чаршафи. Лицето му беше бледо, косата му лепнеше от пот. От него се излъчваше миризмата на болест. Край леглото се въргаляше одеяло, покрито с различни по преснота петна от стомашен сок.
Под погледа ѝ очите му се отвориха. Косго премигна с усилие, преди да се съсредоточи върху нея.
— Серила — прошепна той. — Слава на Са, ти се върна! Боя се, че умирам…
— Дано наистина да е така.
Тя натърти на всяка сричка, продължаваща да се взира в него. Сатрапът се сви под настойчивостта на погледа ѝ. Неговите очи бяха кървясали, неспособни да удържат насрещния взор.
Беше ѝ трудно да назове чувството, което тази гледка породи в нея. Всички тези дни тя бе живяла в страх, а сега откриваше, че човекът, който ѝ е причинил всичко това, гасне под болестите, които си е докарал сам. Иронията беше прекалено остра.
В тази немощ лицето му бе придобило сходство с бащиното — бегла прилика, която беше за нея мъчителна, но в същото време подсилваше решителността ѝ. Тя нямаше да се превърне в онова, което Косго се бе опитал да я направи. Тя беше по-силна.
Жената рязко захвърли одеялото и, гола, се отправи към гардероба му. Тя почувства погледа му върху себе си. Усещането бе придружено с приятното отмъщение, че това вече не я смущава. Тя започна да изважда дреха след дреха, търсейки нещо чисто, което да си облече. Макар че повечето от одеждите му воняха на наркотици и парфюми, тя най-накрая откри чифт бели панталони и копринена риза, които бяха поносими. Панталонът се оказа прекалено широк за нея, но тя коригира това, като го препаса с един черен шал. Една украсена с везба жилетка предостави по-плътно прикритие за очертанията на гръдта ѝ.
Приключила с тоалета, тя се погрижи за косата си. Една от неговите четки, след като бе почистена, послужи за целта. Жената установи, че разресва коси особено енергично, в опит да отстрани допира на калсидеца.
Косго я наблюдаваше в бездушно смайване.
— Аз поисках да те доведат — промълви той — след като Кеки се разболя. Нямаше кой друг да се грижи за мен. Всички се забавлявахме толкова добре, преди да се появи тази болест. Една нощ лорд Дърдън умря непосредствено след една игра на карти. После останалите започнаха да се разболяват. — Той снижи глас. — Подозирам, че е било отрова. Никой от екипажа не се разболя, само аз и онези, които са ми верни. А и капитанът не се интересува. Те ми изпращат слуги, които да се грижат за мен, но много от тях са болни, а останалите са глупци. Аз опитах всички лекарства, които нося със себе си, но нищо не ми помага. Моля те, Серила. Не ме оставяй да умра. Не искам да ме хвърлят зад борда като лорд Дърдън.
Тя започна да сплита косата си, през което време разглеждаше лицето си в огледалото. Кожата ѝ бе станала бледа. От едната страна на лицето ѝ имаше синини, макар и започнали да изчезват. Във вътрешността на едната ѝ ноздра имаше засъхнала кръв. Тя взе една от ризите, които преди малко бе изхвърлила от гардероба, и почисти носа си с нея.
При това движение погледът ѝ попадна върху отражението. Тя се нуждаеше от няколко мига, за да осъзнае, че вижда себе си — по-рано не беше съзирала очите на разгневено животно връз лицето си. Този израз на заплаха бе първата проява на новата ѝ личност.