— И защо да ти помагам? Ти нареди да ме хвърлят при онзи скот, както на куче се хвърлят огризки. А сега имаш наглостта да очакваш да се грижа за теб? — При първите си думи тя бе погледнала за момент към него; сега жената обърна глава и го погледна в очите. — Дано да умреш.
Бавният и прецизен изговор не оставяше никакво съмнение, че тя влага пълния смисъл в изреченото.
— Не може да говориш такива неща! — захленчи болникът. — Аз съм сатрапът. Ако аз умра без наследник, в Джамаилия ще настане хаос. В продължение на седемнадесет поколения Перленият трон никога не е оставал незает.
— Е, сега вече ще остане — учтиво изтъкна тя. — След смъртта ти благородниците ще се оправят по същия начин, както и сега. Възможно е те дори да не осъзнаят разликата.
Жената се приближи към кутиите със скъпоценности. Най-скъпите се съхраняваха в заключени кутии, затова тя се спря на едно сандъче, украсено със сложна резба, повдигна го над главата си и го стовари на пода.
Дебелият килим надви усилията ѝ и тъй като тя не възнамеряваше да се унижава с втори опит, ѝ се наложи да се ограничи с обикновени накити. Тя се зае да отваря кутиите напосоки, за да си избере обици и огърлица.
Тя не изпитваше никакви угризения от прибирането на тези накити. Косго се бе отнесъл с нея като с курва; тя щеше да го накара да си плати — във всеки един смисъл. Нещата, които сега вземеше със себе си, щяха да се окажат единствените средства, с които тя щеше да стъпи на брега. Затова тя нахлузваше пръстен подир пръстен, а около глезена си окачи тежка сребърна верижка. За първи път носеше подобни бижута. Поставянето им почти се превръщаше в поставянето на броня. Сега излизаше, че тя демонстрира стойността си външно, върху тялото си, вместо да я проявява. Мисъл, която подхрани гнева ѝ.
— Какво искаш от мен? — попита Косго. Неговият опит за властно звучене му позволи да се надигне, но не и да се задържи: със стон той рухна обратно. А следващите му думи прозвучаха жално. — Защо ме мразиш толкова?
Искреното удивление в гласа му я смая дотолкова, че тя отвърна напук на първоначалното си намерение да мълчи:
— Ти ме захвърли на човек, който многократно ме насилваше и ме пребиваше. Ти стори това умишлено, с ясното разбиране и с очакване, че ще страдам. Изобщо не те интересуваше съдбата ми. И изпрати да ме повикат не защото ти е станало жал за мен, а защото ти потрябвах!
— Не изглежда да си пострадала — оправда се той. — Ти си невредима и също тъй злобна като преди. Вие, жените, придавате такова значение на нещо напълно нормално. Нещо, за което ти си била създадена, а отказваш да ми дадеш! — Сатрапът раздразнено намести чаршафите си и продължи. — Изнасилването е празна идея, нелепа измислица на жените. Как би могъл някой мъж да открадне нещо, от което жената притежава неизчерпаем запас? Преживяното не те е увредило по никой начин. Признавам, че шегата беше груба и необмислена… но аз не заслужавам да умра заради нея.
Той извърна глава към стената.
— Не се съмнявам, че когато умра, ще го изпиташ отново — с детинско злорадство додаде Косго.
Единствено истинността на последните му думи не ѝ позволи да го убие още на мига. Но този кратък разговор бе превърнал презрението ѝ към него в безгранично. Той не осъзнаваше какво ѝ бе причинил, не беше и способен да го осъзнае. И това беше синът на мъдрия и мил владетел, който я бе включил в кръга на своите съветници! Нелепо…
Тя започна да обмисля следващата си стъпка, която щеше да ѝ гарантира оцеляването. Без да го осъзнава, сатрапът сам ѝ даде отговора.
— Предполагам, че ще трябва да те подкупя с подаръци, за да се грижиш за мен — носово обяви той.
— Именно.
Нейното потвърждение бе хладно. Тя реши, че ще се превърне в най-скъпата курва, която Косго някога бе създавал.
Край една от стените бе прикрепено бюро. Тя се приближи до него, отстрани дрехите и чинията с вкоравени сладкиши от плота му и приготви празен лист. Подир това жената си придърпа стол.
Промяната в позата ѝ напомни за болките, които изпълваха тялото ѝ. За момент тя се навъси в размисъл, сетне се надигна и се отправи към вратата.
Стоящият отвън моряк я погледна с очакване.
— Сатрапът желае да се изкъпе. Нека да донесат ваната му, чисти кърпи и кофи с гореща вода. Веднага.
Тя изрече всичко това със заповеден глас и затръшна вратата, преди морякът да е успял да реагира. Подир това се върна на бюрото и отново седна.
— Не искам да се къпя, прекалено съм уморен. Не можеш ли да ме измиеш в леглото?
Тя не намери за необходимо да му обяснява, че е поръчала ваната за себе си.