— Мълчи. Пречиш ми да се съсредоточа — каза му тя. И действително затвори очи за момент, за да събере мисли.
— Какво правиш? — попита сатрапът.
— Съставям документ, който ти ще подпишеш. Пази тишина!
Тя се замисли над точната формулировка на пълномощното, което щеше да създаде. То щеше да ѝ предостави съвсем нова длъжност — постоянен пратеник на сатрапа. За целта тя трябваше да изчисли заплатата си, а също и пари за слуги и квартира…
Сумите, които писецът ѝ нанесе с плавните си движения, бяха щедри, но далеч от скандални.
— Жаден съм — дрезгаво прошепна той.
— Когато приключа с документа и ти го подпишеш, ще ти дам вода — каза му жената.
В действителност сатрапът не ѝ изглеждаше чак толкова болен. Тя подозираше, че по-скоро става въпрос за съчетание от някаква лека зараза, морска болест и натрупващото се влияние на наркотиците. А липсата на обгрижващи слуги и повлекани несъмнено се струваше предсмъртна агония за толкова разглезен човек. Но пък за нея беше добре, че той вярваше в предстоящата си смърт.
За момент писецът застина над хартията; главата ѝ се наклони встрани в проява на изникналата мисъл. Сред лекарствените запаси, които сатрапът носеше със себе си, имаше средства, предизвикващи очистването на организма. Нищо не ѝ пречеше да се погрижи той да не се възстанови прекалено бързо. До пристигането в Бингтаун той ѝ трябваше жив, но след това…
Тя остави перодръжката.
— Струва ми се, че първо трябва да ти приготвя лекарство — великодушно заяви жената.
Напреднало лято
Глава двадесет и четвърта
„Златен звън“
Плетеницата растеше.
Молкин изглеждаше особено горд и удовлетворен от този факт. Виж, Шривър изпитваше смесени чувства. Макар увеличената численост да предоставяше по-добра защита срещу враждебните хищници, тя означаваше, че храната трябва да бъде поделяна.
Шривър би се чувствала по-добре, ако повече от придружаващите ги змии бяха запазили разума си — мнозина от онези, които следваха плетеницата, представляваха диви създания, следващи единствено по инстинкт.
По време на пътуванията им Молкин внимателно наблюдаваше подивелите змии. Всяка, която загатнеше потенциал, биваше сграбчена по време на почивка. Келаро и Сесурея се обвиваха около целта, докато не изцедяха силите ѝ сред непоклатимите си свивки. Тогава водачът се присъединяваше към тях, отделяше отровите си и започваше да вплита снагата си в танца на спомените. И през цялото време трите змии насърчаваха пленената да си припомни името си. Понякога техните усилия им донасяха успех, друг път се оказваха безплодни. Освен това не всички, съумели да си припомнят, смогваха да задържат това си знание. Някои не успяваха да напреднат към следващата фаза, други отново пропадаха в недостойната скотщина.
Но имаше и малцина, които се възстановяваха напълно и запазваха разум. Срещаха се дори и случаи, в които змии, избрали да следват плетеницата, сами си припомняха имената и цивилизованите обноски. И съзнателните змии се бяха увеличили до двадесет и три, а близо двойно толкова създания ги следваха. Това беше голяма плетеница, дори и най-щедрият кърмител не би смогнал да изхрани всички им.
По време на всяка почивка те размишляваха за бъдещето: дирене, което отговорите на Молкин не бяха в състояние да удовлетворят. Водачът говореше с цялата яснота, на която бе способен, но въпреки това думите му бяха объркващи. Шривър долавяше, че самият Молкин също е объркан от собствените си пророчества и това осъзнаване изпълваше сърцата ѝ с мъка. Имаше моменти, в които тя се боеше, че останалите ще изразят неудовлетворението си от него по насилствен начин. Почти ѝ се искаше да се върне обратно в дните, когато единствено тя и Сесурея съпътстваха Молкин в търсенето му.
Една вечер тя тихо сподели тази си мисъл с водача. В отговор той я укори.
— Нашата численост намалява. От всички страни ни заплашва забрава. Ако искаме да оцелеем, ние трябва да съберем колкото се може повече. Това е най-простият закон на Обилието. Трябва да се роди множество, за да могат малцина да оцелеят.
— Да се роди… — повтори тя. Не ѝ беше нужно да задава целия си въпрос.
— Зараждането на нов живот от стария. Това е нещото, което ни зове. Изтекло е времето, през което да бъдем змии. Време е да открием Помнеща. Тя ще ни насочи към нашето прераждане като нови създания.
Неговите думи породиха тръпки, пробягали по цялото ѝ тяло, само че придружаващото ги чувство Шривър не можа да определи — може би отврата, а може би нетърпение?