Някои от останалите змии се бяха приближили, привлечени от думите му. Пасажът от питанията им не закъсня да залее водача.
— Какви нови създания?
— Как така да се преродим?
— Защо времето ни да е изтекло?
— Как така друг е запомнил вместо нас?
Големите медни очи на Молкин се движеха бавно. По люспите му трепнаха цветни петна. Той се напрягаше да си спомни, Шривър ясно долавяше това. Дали и другите усещаха? Дали осъзнаваха, че водачът се напряга да построи отново целостта на спомени, от които му бяха останали само фрагменти. Подобни усилия винаги бяха страшно изтощителни за него.
Имаше и друго — не само останалите змии бяха недоволни от частичните му отговори; тази непълнота гнетеше и самия Молкин.
— Ще бъдем онова, което някога сме били. Спомените, които вие не можете да разберете, сънищата, които ви ужасяват, са отзвук от онова време. Когато те ви сполетят, не ги прогонвайте, а размишлявайте над тях. Внесете яснота в тях с мислите си и ги споделяйте.
Той замълча. Следващите му думи бяха по-бавни, по-колебливи.
— Времето за промяна отдавна е дошло и отминало. Толкова отдавна, че имам основания да се опасявам за наличието на някаква голяма беда. Но някой ще си спомни за нас. Други ще дойдат да ни пазят и насочват. Ние ще ги познаем. Те ще ни познаят.
— Ами сребристият кърмител? — тихо попита Сесурея. — Ние го последвахме, но той не ни позна.
Силик неспокойно се раздвижи сред почиващото кълбо змии.
— Сребро. Сивкаво сребро — просъска той. — Спомняш ли си, Келаро? Ксекрис откри сиво-сребърното създание и ни повели да следваме.
— Това не си спомням — тихо протръби Келаро и за момент спусна клепачи над очите си с цвят на метал. — Не, спомням си, но съвсем смътно, като сън.
— То ни нападна, когато ние се струпахме около него. То започна да плюе зъби насреща ни. — Силик започна да прокарва извивка по протежението на тялото си и спря, когато тя доближи един дълбок белег. Раната бе покрита с люспи, ала техният неравномерен растеж все още открояваше следите ѝ. — То ме ухапа — дрезгаво прошепна аленият. — Ухапа ме, но не ме изяде.
И Силик се вгледа в очите на Келаро, търсещ да сподели спомена си.
— Ти отстрани зъба му от мен. Той се беше впил в тялото ми и гноеше.
Келаро отново прикри поглед.
— Не си спомням — отвърна той.
Молкиновото тяло потрепна. Петната му припламнаха с оттенък, какъвто постигаха за първи път от много време насам.
— Сребристият ви е нападнал? — смаяно попита той. Гласът му трепереше от дълбочината на гнева му. — Вас? Как е възможно създание, което отделя миризмата на спомени, да се нахвърля срещу онези, които се сбират край него за помощ?
Той започна да разклаща глава, гривата му настръхна под прилива на отрова.
— Не разбирам! — продължи да реве Молкин. — В никой спомен не се съдържа нещо подобно, нито дори привкус. Как е възможно да се случи подобно нещо? Къде са Помнещите?
— Може би са забравили — мрачно се пошегува Телур.
Макар и припомнил името си, зеленият менестрел не беше укрепнал. Почти всичките му сили оставаха насочени към усилието да помни същината си. Никой не знаеше какъв е бил предишният му характер, но във всеки случай понастоящем той представляваше любител на черния хумор, който имаше остър език. И пееше рядко.
Молкин рязко се извърна към него, наострил цялата си грива, преливащ цветове по тялото си.
— Забравили са? — смаян в гнева си изрева водачът. — В сън или спомен ли си виждал това? Или си спомняш песен, в която се говори за време на всеобща забрава?
Телур приглади грива по протежение на шията си в израз на покорство.
— Това беше просто шега, водачо. Неуместната шега на един кисел певец. Прося извинение.
— Шега, която може би съдържа зрънце истина. Мнозина сред нас са забравили. Възможно ли е онези, които е трябвало да пазят спомените ни, също да са били споходени от подобен провал?
Обезкуражено мълчание последва тези му думи. Ако те бяха истина, това означаваше, че те са изоставени, лишени от бъдеще. Те бяха обречени да бродят, докато съзнанията им не угаснат едно подир друго.
Змиите се обвиха по-здраво една в друга — несъзнателен опит да останат вкопчени в съществуването си. Но Молкин стори точно обратното: той рязко се отскубна, описа голям кръг и започна да се извива в последователност.
— Мислете! — подкани ги той. — Нека обмислим дали това е действително възможно. Подобна вероятност би обяснила много неща. Аз, Шривър и Сесурея видяхме сребърно създание, което носеше миризмата на спомени. То не обърна внимание на молбите ни. Келаро и Силик са видели сиво-сребърно същество. Когато Ксекрис, водачът на тяхната плетеница, е подирил спомени от него, то ги е нападнало.