Молкин силно удари с опашка, за да извърне тялото си към кълбото сплетени змии.
— Нима това се отличава от начина, по който всички вие се държахте, когато бяхте изгубили спомените си? Нима не обръщахте внимание на останалите като вас, нима не подминавахте питанията ми? Нима не се нахвърляхте срещу другарите си в недостойно съревнование за храна? — Той започна да се извива назад, разкривайки белезникавата част на тялото си. — Всичко е толкова ясно! — протръби водачът. — Менестрелът се докосна до истината: те са забравили! И ние ще ги накараме да си спомнят за нас!
Цялата плетеница мълчеше, поразена. Дори безмозъчните змии, които се вплитаха в произволни кълба по време на почивка, бяха се отделили една от друга, за да наблюдават възторжения танц на Молкин.
Заради удивлението, което блестеше в толкова много очи, Шривър се срамуваше да зададе въпроса си. И въпреки това тя го стори:
— Как? Как ще ги накараме да си спомнят?
Молкин се стрелна към нея. Той се обви около нея, стегна извивките си и я отдели от плетеницата, за да я присъедини към извивките на възторга си. Тя вдъхна отровите му: пропити с радост, омайващо свободни.
— Точно както пробудихме останалите — отвърна ѝ той. — Ще потърсим създание, ще го обградим и ще го накараме да си припомни името си.
В онзи момент на опияняващ танц за нея бе лесно да повярва, че изреченото от него е възможно. Те щяха да потърсят някое от сребристите създания, които ухаеха на памет, и да го принудят да си припомни, за да може то да подели спомените си с тях. И тогава… тогава всички те — по някакъв начин — щяха да бъдат спасени.
Да, в онзи момент Шривър бе повярвала. Ала сега тя се взираше със съмнение в сянката, прекосяваща върха на Обилието. Дни наред те бяха търсили сребристите създания. А веднъж надушили търсените дири, Молкин се бе впуснал в ожесточена гонитба, разрешавайки съвсем кратковременни почивки. Това напрегнато преследване бе докарало някои от змиите до изтощение. Телур, и без това слабоват, почти бе изгубил яркостта на люспите си. Много от подивелите змии бяха изостанали: може би те щяха да догонят плетеницата впоследствие, а може би никога повече нямаше да се явят. В момента те не бяха от значение; от значение беше единствено едрото създание, което плаваше над тях.
Змиите го следваха в сянката му. Веднъж достигнали целта си, дори Молкин изглеждаше смутен. Дебелината на сребърното създание далеч надвишаваше змиите. На дължина то не отстъпваше дори на Келаро.
— Какво ще правим сега? — попита Телур. — Не можем да се обвием около подобно създание и да го придърпаме към дъното. Все едно да нападнем кит!
— Не е невъзможно — самоуверено отбеляза Келаро и наостри гривата си. — Битката няма да е лесна, но ние сме много и в крайна сметка ще надвием.
— За начало няма да използваме насилие — уведоми го Молкин и започна да съсредоточава силите си.
В последно време на Шривър се струваше, че духът на техния водач пламти все по-ярко, ала подхранването на този пламък стопяваше тялото му. Много пъти тя бе правила опит да го убеди да се щади, но все безрезултатно. И този път също не би могла.
Затова тя не каза нищо и мълчаливо наблюдаваше как пророкът изопва тялото си. Едновременно с този плясък петната по люспите му заблестяха като златни. Гривата му бавно изгря около врата му, всеки неин шип настръхнал с отрова. В медните му очи сияеше решителност.
— Очаквайте сигнала ми — напъти той и се отправи към огромната сребриста форма.
Това създание не беше кърмител, тъй като при него отсъстваше онази поквара на кръв и фекалии, отличаваща онези, които им даваха храна. Съществото се движеше бързо, макар да нямаше перки или лапи. Единствено в задната част на тялото му личеше къса опашка, но тя стоеше неподвижна. Въпреки това създанието леко се плъзгаше сред Обилието, подложило горната част на тялото си сред Недостига. Молкин изравни скоростта си с неговата. Съществото нямаше хриле, очи или грива, но въпреки това водачът се обърна към него.
— Плетеницата на Молкин ти изпраща поздрави. Ние изминахме дълъг път в диренето на Помнещи. Не си ли ти такъв?
Създанието не реагира по никакъв начин: скоростта му не се промени, миризмата му си остана същата. Сякаш то изобщо не беше чуло думите на Молкин.
Известно време водачът остана да плава край него, изчакващ. Той отправи втори привет, също останал без отговор. Това го накара да опита друго: той набра скорост, за да изпревари сребристия. Озовал се пред курса му, Молкин тръсна грива, за да отдели облак отрова.