Без да забавя ход, създанието се вряза в токсините и подмина невъзмутимо. Едва при отминаването му Шривър долови някаква промяна: съвсем леко бе потръпнало сребристото тяло, почти недоловима миризма на неспокойство придружи движението му. Тази реакция трудно можеше да бъде зачетена за отговор, но пак се оказа достатъчна, за да подхрани надеждите ѝ. Съществото се преструваше, че не им обръща внимание, но пак улавяше присъствието им.
Молкин бе изпитал същото, защото той изпълни рязко движение и се изпречи на пътя на създанието, принуждавайки го да спре, ако не иска да се сблъска с него.
— Аз съм Молкин, водач на плетеницата на Молкин! Кажи ми името си!
Създанието го блъсна; то се вряза в него със същото безразличие, с което би навлязло сред участък водорасли. Ала Молкин нямаше да позволи да бъде изтласкан по подобен начин.
— Кажи ми името си! — изрева той и се хвърли към сребърното създание. Плетеницата го последва.
Змиите не можаха да обвият сребристото тяло, макар да се опитваха. Но можеха да го блъскат и разклащат. Синият Келаро дори вряза муцуната си в него, а Сесурея започна да напада перката на съществото. Всеки член на плетеницата отделяше най-силните си отрови: змиите навлизаха в облак подир облак от собствените си токсини.
Техните обединени усилия накараха създанието объркано да забави ход. То се поколеба. Шривър дочу някакво пронизително пищене — може би създанието пееше сред Недостига, дори и незащитено под слънцето? Замаяна от множеството смесващи се отрови, тя надигна глава над края на Обилието.
Това ѝ позволи да зърне лицето и перките му: те не приличаха на нищо, което тя бе виждала. Съществото нямаше грива, а бе разперило огромни бели криле над себе си — като чайка, отпуснала се да почива върху тавана на Обилието. Сред тези криле и по гърба му пълзяха паразити. Те подскачаха, пълзяха и надаваха пронизителни викове; появата на Шривър допълнително усили вълнението им.
Одързостена от тази им реакция, тя повдигна колкото можеше повече от тялото си и се хвърли напред, към лицето на създанието.
— Кой си ти? — протръби тя. Гривата ѝ настръхна едновременно с питането, заливайки го с отрова. — Кажи ми името си! Шривър от плетеницата на Молкин ти повелява да си спомниш!
При допира на токсините ѝ съществото нададе вик и започна да шава с перки към лицето си. Паразитите се мятаха още по-ожесточено по гърба му, зовящи със слабите си гласчета. В следващия момент съществото се наклони далеч от нея.
Шривър реши, че то се опитва да се гмурне, за да избяга от нея, ала в следващия момент видя, че случващото се не е дело на създанието: Молкин бе обединил усилията на своята плетеница, принуждавайки съществото да се наклони на една страна. Белите му криле се врязаха във водата. Един от паразитите полетя към Обилието. Една от подивелите змии се стрелна да го погълне.
Този единствен пример се оказа достатъчен за безумните змии. Разпознали източник на храна, всички те се нахвърлиха върху съществото. С ожесточение, към каквото Молкин със сигурност не бе възнамерявал да прибягва, те започнаха да блъскат и удрят създанието. То напразно крещеше и размахваше перки — това прибави към раздразнението на дивите змии. Техните недисциплинирани отрови се прибавиха към предишните токсини, обгърнали Обилието около мястото на битката. Шривър се давеше от смесицата на парализираща отрова и репелент.
Безумните змии вършеха по-голямата част от работата — Молкин и плетеницата му обикаляха около създанието и продължаваха да отправят искания да чуят името му. Нови и нови паразити пропадаха във водата. Крилете на съществото започнаха да провисват, намокрени първо от едната, после и от другата страна. Накрая, когато създанието бе избутано почти изцяло на една страна, Келаро изстреля дългото си тяло над Обилието и се стовари върху незащитения хълбок на съществото. И разумни, и немислещи змии се хвърлиха да следват примера на едрия си събрат. Някои от тях сграбчиха крилете му. Сребристото същество се опита да се отърси, но змиите бяха прекалено много; то не можеше да надделее. Надвито от тяхната тежест, то започна да потъва дълбоко в Обилието, напускайки Недостига. Оставащите паразити се опитаха да избягат, но всеки от тях се озова между чакащи го челюсти.
— Кажи ни името си! — настояваше Молкин.
Създанието изрева и започна да жестикулира ожесточено, но не каза нищо. Водачът се стрелна към него и се обви около предната част на тялото му. Той разпери гривата си право пред лицето на съществото, отделяйки гъст облак отрови.