— Говори! — заповяда водачът. — Спомни си! Кажи ни името си? Как се казваш?
Дребната глава и предните крайници се гърчеха сред извивките на Молкин, а останалата част от тялото на създанието, несъразмерно огромна, оставаше неподвижна. Някои от по-дребните му крайници се отчупиха, крилете му натежаха. И въпреки това съществото се бореше да се издигне обратно. Плетеницата не можеше да го издърпа към дъното, но можеше да го задържи под Недостига.
— Говори! — повели Молкин. — Изречи само една дума. Кажи ни името си и ние ще те пуснем. Спомни си го. То е в теб, ние знаем това. Ние усещаме миризмата на спомените ти.
Съществото продължаваше да се опитва да се освободи. Устата му оформяше звуци, но те бяха лишени от смисъл.
В следващия момент то застина. Очите му, дребни и кафяви, се разшириха. Устата му трепна и застина. То се отпусна.
Шривър покри очи. Сиво-сребърното създание бе мъртво. Те го бяха убили, напразно.
Тогава то заговори, рязко привличайки вниманието ѝ. Неговият глас бе слаб, почти без мощ. Дребните му крайници се опитаха да прегърнат тялото на Молкин.
— Някога се наричах Дракий. Но вече не съм Дракий… Аз съм мъртъв предмет, който говори със спомените си.
Неговото тръбене бе пискливо и немощно, едва доловимо.
Змиите от плетеницата притихнаха и се приближиха, удивени. Дракий продължи:
— Бе настъпило времето на промяната. Ние се отправихме нагоре по реката, към мястото, където тинята на спомените бе гъста и добра. Там създадохме своите пашкули, обвивайки се в нишки, изтъкани от памет. Нашите родители ни умиваха с наноса на паметта, дадоха ни имена и спомените си. А нашите стари приятели ни наблюдаваха. Под синьото небе те празнуваха нашата промяна. Те ликуваха, когато ние изниквахме на слънчевите брегове на реката, за да оставим светлината да изсуши нашите черупки. Слой подир слой спомени бивахме обгръщани. Това беше време на радост… Нашите родители изпълваха небесата с багрите си и своите песни. На нас предстоеше да почиваме през задаващия се студен период, за да се събудим и изникнем, когато горещината на дните се завърнеше.
Той затвори очичките си. През цялото време Дракий оставаше вкопчен в Молкин, сякаш принадлежеше към плетеницата му.
— Тогава целият свят се обърка. Земята се разтърси и разцепи. Самите планини бяха разцепени и кървяха нажежената си кръв. Слънцето угасна. Дори сред черупките си ние усетихме как то отслабва. Над нас се разнасяха сухи ветрове, които изсушаваха дробовете на нашите приятели. Но макар и давещи се, те не ни изоставиха. Те ни преместиха на безопасно място. Те не можаха да спасят мнозина от нас, но се опитаха. Трябва да им призная, опитаха. Те обещаха, че ни преместват само временно, само докато от небето продължава да се сипе пепел. Само докато земята продължава да трепери. Но това не спря. Земята трепереше всеки ден, а планините бълваха огън. Гората пламтеше, а пепелта ѝ задушаваше всичко. Тя затлачваше и реката. Всичко се беше превърнало в пепел. Ние зовяхме приятелите си, но те не отговаряха. Без слънцето ние не можехме да разтрошим черупките си. Оставаше ни единствено да лежим сред пълния мрак, обгърнати в спомените си, и да чакаме.
Плетеницата и останалите змии мълчаха. Те оставаха вкопчени около тумбестото тяло, неподвижни в съсредоточението си.
— Продължавай — меко нареди Молкин и отдели малък облак отрова. — Ние не разбираме, но те слушаме.
— Не разбирате? — Дракий се засмя. — Аз самият не разбирам. Но след много време се появиха други хора. Те приличаха и същевременно бяха различни от онези, които се бяха опитали да ни спасят. Ние радостно се обръщахме към тях, убедени, че те най-сетне ще ни отърват от обкръжаващия ни мрак. Но те отказваха да се вслушат. Те приписваха нашите слаби гласове на обикновени видения. Тогава ни убиха.
Шривър почувства, че тези му думи нараняват смъртоносно надеждата ѝ.
— Помня как чух Терия да крещи, но не разбирах какво се случва. В един момент тя беше заедно с нас, след това изчезна. Мина време, преди те да нападнат мен, преди да разбера. В моя пашкул се врязаха инструменти, разполовиха го още невредим, попил спомените ми. Тогава… — Той замълча объркано. — Тогава те изхвърлиха душата ми върху студените плочки. Тя умря там. Но спомените останаха, пленени в слоевете на пашкула. Човеците ме начупиха на дъски, от които създадоха ново тяло. Те ме пресъздадоха по свой образ, дадоха ми тяло и лице като собствените си. И изливаха върху мен спомените си, докато един ден аз се събудих различен. Те ме нарекоха Златен звън, в това се превърнах аз. В жив кораб. В техен роб.