Никой не нарушаваше мълчанието, настъпило след последната му дума. Нещата, които бе изрекъл той, бяха неразбираеми за Шривър. И въпреки това чутото я изпълваше с ужас. Някакво отвратително предчувствие запълваше празнините, оставени от неразбирането ѝ, и я караше да осъзнава, че разказът, който бе чула току-що, е съобщил края на нейния вид. В определено отношение тя се радваше, че не разбира казаното.
Молкин, все още стегнал извивки, бе покрил очи. Люспите му бяха придобили бледен, нездрав оттенък.
— Ще скърбя за теб, Дракий. Твоето име извиква екота на спомени в душата ми. Струва ми се, че някога с теб сме се познавали. Но сега ще трябва да се разделим като непознати. Сега ще те пуснем да си вървиш.
— Не! Моля те! — Дракий го погледна уплашено и направи опит да се вкопчи по-силно. — Когато ти изричаш името ми, то отеква в душата ми като зова на Дракона на зората. Толкова дълго бях забравил себе си… Те винаги ме държаха със себе си, без да позволяват на някогашните ми спомени да изникнат в усамотение. Слой подир слой от дребните си животи те постилаха върху мен, докато аз не започнах да вярвам, че съм един от тях. Ако ме пуснете, те ще ме приберат обратно. Всичко ще започне отначало, и най-вероятно никога няма да приключи.
— Няма какво да сторим за теб — с мъка се оправда Молкин. — Дори за себе си ние не можем да сторим нищо. Боя се, че историята, която ни разказа ти, предвещава нашия собствен край.
— Сложете край на съществуването ми — помоли се Дракий. — Аз съм просто ехо от спомените на Дракий. Ако той беше оцелял, щеше да се превърне в един от водачите ви, за да ви насочи към следващата стъпка. Но той не е жив. Аз съм само бедно подобие на живот, съвкупност от спомени. Нищо повече, водачо Молкин. Аз съм история, която няма кой да разкаже. Вземете спомените ми. Ако Дракий бе доживял да довърши трансформацията си, той щеше да изяде своя пашкул, за да си върне спомените. Но той не оцеля. Вземете ги вие. Вземете ги, за да запазите спомените на един от нас, който умря, преди да успее да оповести името си сред небето. Вземете ги в памет на Дракий.
Молкин покри очите си.
— Това би била слаба проява на почит, Дракий. Самите ние не знаем още колко дълго ще живеем.
— Още една причина да вземете моя живот, за да почерпите сила и знание от него. — Той пусна Молкин и скръсти тесните си крайници пред гръдта си. — Да ме освободите.
В крайна сметка змиите сториха точно това. Те го разкъсаха и начупиха на късове. По време на този процес те със смайване установиха, че част от тялото му е изградена от ивици мъртва растителност. Но всичко онова, което имаше сребрист цвят и ухаеше на спомени, те погълнаха. Молкин изяде частта, оформена като глава и торс. Дракий не показваше да изпитва болка.
Молкин настоя всички змии да вкусят от спомените. Дори безумните бяха насърчени да го сторят.
Сребърните нишки памет бяха съхнали дълго, твърди. Затова Шривър се изненада, че те веднага омекнаха и се стопиха в устата ѝ. Техният вкус веднага донесе със себе си спомени, изострили се в ума ѝ. Образите от отминало време, ярки и детайлни, изгряваха един след друг.
Тя притвори очи сред спомена за вятър, облъхващ крилете ѝ.
Глава двадесет и пета
Спускането на Парагон
Приливът щеше да настъпи непосредствено подир зазоряване, затова довършителните работи бяха извършени под светлината на фенери, припряно.
През цялата нощ Брашън не спря да обикаля из кораба и да ругае. Парагон бе наклонен на една страна и придърпан колкото се може повече до брега, без това да напрегне прекалено корпуса: а дори и при това положение корабът скърцаше.
Те бяха започнали да натъпкват кълчища, но само символично. Брашън предпочиташе дъските на корпуса да се разместват свободно при първото съприкосновение с водата. За да може да издържа на вълните, корпусът трябва да запазва известна гъвкавост: дъските и морето трябваше да постигнат разбирателство.
Изкопната дейност бе оголила целия кил. Брашън го подложи на проверка и установи, че корпусът е непокътнат, както можеше да се очаква от качествата на магическото дърво. Въпреки това той не съжаляваше, че е изгубил време да се увери: опитът го бе научил, че точно от онези елементи, от които се очаква да се намират в изправност, пристигат най-неприятните изненади.
Не че му липсваха други неща, за които да се тревожи. Той бе уверен, че в началото Парагон ще започне да пропуска вода като потопен гевгир — преди дъските да се издуеха. Съществуваше вероятност, вътрешните опори, стояли в едно и също положение толкова години, да не издържат на напора на водата. Всичко беше възможно…