Янтар виновно сведе поглед и без нужда намести работните си ръкавици.
— Аз чувствам болката му — призна тя. — Той е страдал толкова много. Твърде често е бил оставян без избор. Всичко това го е объркало. Той се бои да се надява, защото всеки път, когато е дръзвал да се обнадежди, го е връхлитала единствено мъка. Затова той си е внушил, че всеки му мисли единствено злото. Той се стреми да наранява първи, преди сам да е бил наранен. А това не е стена, която се разбива лесно.
— И какво бихме могли да сторим?
Янтар затвори очи за момент; личеше, че мисълта, която предстои да изрази гласно, я измъчва.
— Онова, което е най-трудно и надявам се, най-правилно.
Тя се надигна и се отправи към носа на лежащия кораб. В тишината гласът ѝ ясно достигна до тях.
— Парагон, днес ти се държа непростимо. Заради това тази вечер няма да ти разказвам истории. Съжалявам, че трябва да постъпя така, но ти не ми оставяш избор. Ако утре се държиш подобаващо, ще прекарам време с теб.
Парагон отвърна след съвсем кратко мълчание.
— Е, и? Твоите истории и без това са глупави и скучни. Не зная защо си си втълпила, че искам да ги слушам. Най-добре изобщо не се връщай и ме остави на мира. Не ме е грижа за лиготиите ти. Никога не ме е било грижа.
— Мъчно ми е да чуя това.
— Не чу ли какво ти казах, кучко глупава? Не ме е грижа! Мразя всички ви!
С бавни и тежки стъпи Янтар се върна при останалите двама, където безмълвно зае мястото си.
— Мина добре — сухо отбеляза Алтея. — Не се съмнявам, че поведението му веднага ще започне да се подобрява.
Този техен разговор непрекъснато се въртеше из главата на Брашън и бе една от причините за безпокойството, с което той не спираше да обикаля кораба. Всичко бе готово. Към следващия етап от работата те можеха да пристъпят единствено при пристигането на прилива — след броени часове.
Край брега стоеше на котва шлепът, който щеше да изтегли Парагон. Този плоскодънен съд се намираше под ръководството на Хаф, един от малцината работници, на които Брашън имаше доверие. Хаф щеше да очаква сигнала от брега и да надзирава хората си на кабестана. На борда на Парагон щеше да има други работници, които при нужда да задействат помпи.
Най-големите Брашънови опасения се отнасяха до онази част на корпуса, оставала врязана в сушата. Той се бе постарал да укрепи вътрешността ѝ и беше подготвил платнище, с което да покрие външната ѝ страна при потапянето на корпуса. Ако притесненията му се оправдаеха и водата действително започнеше да нахлува, нейният натиск щеше да притисне плата към дъските и поне отчасти да забави потока ѝ. В най-лошия случай щеше да им се наложи да изкарат Парагон отново на брега и допълнително да уплътнят въпросния му борд. Брашън се надяваше, че няма да се стигне до това, но в същото време бе готов да го стори.
Тихото шумолене на пясъка го накара да се обърне. Алтея бе застанала зад него, загледана в шлепа. Тя забеляза дежурния на борда му и кимна. А подир това потупа Брашън по рамото — нещо съвсем неочаквано за него, заради което той трепна неволно.
— Не се тревожи толкова, Браш. Всичко ще се подреди.
— Не е сигурно — отвърна той с кисел глас. Допирът, окуражаването, фамилиарното обръщение: всичко това го сепна. В последно време му се струваше, че двамата се връщат към предишните си отношения на хора, служещи на един и същи кораб. Тя бе започнала да го гледа в лицето, когато говореше с него. Промяна, направила работата по-поносима. Вероятно тя също осъзнаваше, че това пътуване ще налага съдействие. Нищо повече.
И Брашън решително задуши пламъчето на надеждата, започнало да се разгаря.
— Къде искаш да стоиш по време на спускането? — попита я той, решен да ограничи разговора им до темата за кораба.
— Ти къде би ме предпочел? — меко се осведоми Алтея.
Той се поколеба за миг.
— Трюмът ми се струва най-подходящ. Ти си в състояние да усетиш и забележиш евентуални неизправности още в най-ранния стадий на проявата им. Зная, че би предпочела да останеш на палубата, но бих искал долу също да има доверен човек. Хората на помпите са силни и издръжливи, но не могат да се похвалят с опит в мореплаването. Или с особен ум… Предвидил съм още няколко човека с чукове и кълчища. Ако корпусът започне да пропуска, насочи ги. Те си разбират от работата, но ти пак ги дръж под око и не им позволявай да лентяйстват. Бих искал да преглеждаш целия трюм, за да знаем цялостното състояние на корпуса.
— Разчитай на мен — тихо го увери тя и понечи да се отдалечи.
— Алтея… — несъзнателно изрече Брашън.
Младата жена веднага се извърна.
— Слушам те?
Той трескаво напрегна ума си в търсене на някаква реплика. Нещо, което да се отличава от същинския въпрос, който му се искаше да зададе: дали тя още е на същото мнение за общото им бъдеще?
— Желая ти късмет — каза той.
— Всички ще се нуждаем от него — с мрачен глас отвърна Алтея.
Поредната вълна се разля по пясъка. Пенестият ѝ ръб оплиска корпуса — приливът наближаваше.
Брашън си пое дъх. Ето че най-важният момент настъпваше. От следващите няколко часа щеше да зависи всичко.
— По местата! — нареди той и изви глава към скалите над брега. Намиращият се там Клеф кимна в отговор на погледа му. Хлапакът стискаше две знаменца. — Дай им знак да започнат да опъват въжето. Бавно и постепенно.
Работниците на борда на шлепа се раздвижиха. Някой от тях даде тон за песен и баритоновият хор се разля над водата.
Макар и изнервен, Брашън не можа да сдържи усмивката си.
— Ето че се връщаме обратно в морето, Парагон…