— Алтея… — несъзнателно изрече Брашън.
Младата жена веднага се извърна.
— Слушам те?
Той трескаво напрегна ума си в търсене на някаква реплика. Нещо, което да се отличава от същинския въпрос, който му се искаше да зададе: дали тя още е на същото мнение за общото им бъдеще?
— Желая ти късмет — каза той.
— Всички ще се нуждаем от него — с мрачен глас отвърна Алтея.
Поредната вълна се разля по пясъка. Пенестият ѝ ръб оплиска корпуса — приливът наближаваше.
Брашън си пое дъх. Ето че най-важният момент настъпваше. От следващите няколко часа щеше да зависи всичко.
— По местата! — нареди той и изви глава към скалите над брега. Намиращият се там Клеф кимна в отговор на погледа му. Хлапакът стискаше две знаменца. — Дай им знак да започнат да опъват въжето. Бавно и постепенно.
Работниците на борда на шлепа се раздвижиха. Някой от тях даде тон за песен и баритоновият хор се разля над водата.
Макар и изнервен, Брашън не можа да сдържи усмивката си.
— Ето че се връщаме обратно в морето, Парагон…
Всяка прииждаща вълна се разбиваше все по-близо до него. Той чуваше настъпването на водата и дори можеше да вдъхне соленината ѝ. Те го бяха изтласкали в самия край на плажа, бяха го наклонили още по-силно, а сега щяха да позволят на водата да го погълне. Разбира се, те многократно бяха изтъквали, че възнамеряват да поемат с него по море, но той не беше толкова наивен, та да им повярва. Не. Парагон знаеше, че това е начинът, по който те искат да го накажат: да го завлекат под водата, където щяха да го оставят за змиите. Точно това му се падаше. Лъдчънсови бяха чакали дълго време, но днес щяха да си получат дългоочакваното отмъщение. Те щяха да оставят костите му да потънат на дъното, точно както бе постъпил той с моряците си.
— Ти също ще умреш! — удовлетворено промълви той.
Янтар стоеше край наклонения му борд, стъпила леко като птица. Тя многократно бе му казвала, че ще остане с него през цялото време. Че всичко щяло да бъде наред, тя нямало да го остави. Хубаво, тя щеше да узнае по трудния начин. Когато водата започнеше да се затваря подире му, тя щеше да разбере грешката си.
— Каза ли нещо, Парагон? — попита тя с учтив глас.
— Не. — Фигурата отново скръсти ръце пред гръдта си и ги притисна.
Водата започваше да облива цялата дължина на корпуса му. Вълните съумяваха да се подпъхнат под наклоненото му дъно — океанът протягаше дирещите си пръсти под него. Всеки следващ облив напредваше по-дълбоко. Въжето, протегнало се между мачтата му и шлепа, се опъваше.
Но очакваното дръпване не последва: Брашън изкрещя нещо, въжето престана да се движи, а запази обтегнатостта си.
— Дотук добре! — извика Алтея от вътрешността му.
Водата пълзеше под него, карайки го да потръпне: той осъзнаваше, че следващата вълна би могла да го повдигне. Не, за щастие. Дори и след отдръпването ѝ той остана сред пясъка. Може би следващата…
Вълните продължаваха да се редуват. Тази цикличност бе непоносима, отговорна за смесица от нетърпение и страх.
Когато той усети първото раздвижване, първото моментно отделяне от пясъка, корабът възкликна изненадано.
Янтар конвулсивно стисна перилата му.
— Наред ли е всичко, Парагон? — тревожно се обади тя.
Но в този момент той нямаше време за страховете ѝ.
— Дръж се! — весело я предупреди Парагон. — Потегляме!
Само че вълните продължаваха да го обсипват с целувки, а Брашън все така не правеше нищо. Парагон усещаше как песъчинките под борда му изчезват, поглъщани от морето. Той усещаше и оголването на голяма скала под себе си.
— Брашън! — нетърпеливо възкликна фигурата. — Какво чакаш още? Готов съм, нареди да продължат да теглят, ленивците!
Отговори му поредица от плясъци: Брашън се приближаваше до него сред вълни, които най-вероятно му стигаха над коленете.
— Още е рано, Парагон. Още не е достатъчно дълбоко.
— Ами! Да не мислиш, че съм толкова глупав, че да не мога да усетя кога съм започнал да се издигам? Всяка вълна ме разклаща, а под мен има голяма скала. Ако не наредиш да ме издърпат, скоро ще започна да се удрям в нея.
— Спокойно… Щом казваш така, ще те послушам. Клеф, дай им сигнал да започнат. Постепенно и внимателно.
— Друг път. Кажи им да си плюят на ръцете! — възрази Парагон. — Чу ли ме, Клеф? — изрева той, когато отговор не последва.
Само да имаха късмета да не го послушат! Беше му омръзнало да се отнасят с него като с дете.
Въжето, стегнато около остатъка от мачтата му, внезапно се опъна.
— Дърпайте! — изкрещя Брашън. Работниците на борда на шлепа се напрегнаха. Тяхното усилие накара Парагон да се разлюлее, но не достатъчно. Под корпуса му бе поставен объл дънер, който трябваше да спомогне за спускането на кораба. Ала сега дървото се беше превърнало в препятствие.