— Не е толкова просто — тросна се другият.
— Би могло — настояваше Клеф. — Н’ йе по-т’рдно от туй д’ решиш, че си ядос’н.
След тази реплика момчето се отдалечи, а босите му крака стъпваха леко по палубата.
— Но йе мно’о по-забавно — додаде то.
Водата се стичаше по дъските. Очаквано, нейният напор бе притиснал платнището, забавяйки струите ѝ. Работниците натъпкваха празнините бързо и умело, с неочаквана за Алтея ловкост. Поне те отпадаха като проблем.
Безпокояха я онези, които работеха на помпите: те бяха започнали да се уморяват. Затова тя тръгна да търси Брашън, за да им поиска заместници.
Тя се натъкна на него край една стълба. Следваха го неколцина едри мъже, прекачили се от шлепа.
— Те идват да заменят изпомпващите — кимна той, изпреварвайки репликата ѝ. — Как е положението?
— Успяваме да удържаме нивото на нахлуващата вода, дори да го намаляваме по малко. Дъските се подуват бързо, както може да се очаква. Ако ставаше дума за друг жив кораб, бих го помолила да се погрижи за част от течовете, но в случая ме е страх дори да го попитам. — Тя почака работниците да отминат, преди да добави съвсем тихо. — Боя се той да не стори точно обратното. В какво настроение е?
Брашън замислено почеса челюстта си.
— Не зная. Докато го изтегляхме от брега, той крещеше напътствия, сякаш нямаше търпение отново да заплава. Но по същата причина като теб аз се боя да повярвам в това. Понякога е достатъчно да го разгневиш с предпоставката, че смяташ настроението му за добро.
— Защо ли ми звучи познато. — Тя го погледна състрадателно. — Брашън, осъзнаваш ли в какво се замесваме? По-рано ми се струваше, че този план, макар и единствен, е изпълним. Но сега… Осъзнаваш ли, че ние изцяло се намираме в негова власт. Той е пълен господар на съдбите ни.
За момент морякът придоби страшно изморен вид, раменете му увиснаха унило. Поетият подир това дъх укрепи изражението му.
— Недей да спираш да вярваш в него, Алтея, иначе с всички ни е свършено. Парагон е по-скоро дете, отколкото възрастен. Когато наредя нещо на Клеф, аз не се оглеждам да се убедя, че той ще се подчини. Не му позволявам да осъзнае, че той има по-голямо влияние над мен, отколкото обратното. За момчетата това е трудно поносимо. В такива обстоятелства те започват да изпитват границите, за да разберат какво точно им е позволено. Едва подир откриването им те се чувстват спокойни.
Тя се усмихна леко, макар че в момента не ѝ беше до смях.
— От собствен опит ли говориш?
Неговата усмивка беше още по-кисела:
— Когато най-сетне открих границите, вече бях пропаднал отвъд ръба на света. Няма да допусна същото да се случи с Парагон.
Брашън замълча; тя остана с впечатлението, че мъжът възнамерява да каже още нещо. Но той само сви рамене и забърза подир помпиерите.
Това ѝ напомни, че за нея също оставаха задължения. Алтея се върна в трюма, за да прегледа работата по уплътняването. В повечето случаи хората ѝ доукрепваха местата, натъпкани с кълчища още на брега. На няколко места те дори отстраняваха от тези уплътнения, за да позволят на дъските сами да се притиснат една към друга.
Подобно на повечето кораби, изработени от жителите на Дъждовните земи, Парагон бе проектиран да издържа както кипящите води на Реката, така и гнева на океанските води. Майсторската изработка и вълшебният материал бяха издържали и десетилетията нетипично изгнание на брега. Дори изглеждаше, че сивите дъски сами са започнали да се подреждат. Може би Парагон действително бе избрал да сътрудничи… Един жив кораб бе в състояние да стори много за собствената си поддръжка, стига да пожелаеше.
Обхождането на кораба донасяше със себе си странно усещане. За първи път палубите му не бяха наклонени: състояние, в което Алтея не беше го виждала преди.
Тъй като хората, за които тя отговаряше, работеха добре, младата жена си позволи една бърза обиколка на кораба. Благодарение на нея тя откри, че в камбуза е настанал хаос — печката се бе откъснала от кюнеца си и се бе плъзнала из цялото помещение, сипейки пепел. Капитанската каюта също бе пострадала по сходен начин, само дето тук разпръскването се бе паднало на сандъчето с Алтеините вещи. Една строшена стъкленица парфюм изпълваше цялото помещение с тежката миризма на люляк.
Точно в това помещение Алтея почувства истински, че пътуването им се случва наистина. Много скоро Янтар трябваше да изнесе вещите си и да се премести в далеч по-скромната каюта, полагаща се на корабния дърводелец.