— Ето че успяхме, стари друже. Тепърва ни предстои да ги стреснем допълнително.
Парагон не му обърна внимание. Брашън леко повдигна рамене и шавна с вежда към Алтея: дори това не беше в състояние да помрачи настроението му.
Той се загледа към гората от мачти, указваща очертанията на пристанището.
— Мразиш ли ме?
За момент тя реши, че въпросът му е насочен към кораба. Разубеди я последвалият поглед, насочен към нея.
— За какво?
Брашън извърна цялото си лице към нея и отговори с добре познатата ѝ откровеност:
— Задето съм застанал тук по начин, който по-рано смятах за невъзможен. Задето стоя на собствената си палуба: Брашън Трел, капитан на живия кораб Парагон. Място, за което зная, че ти би искала да заемаш.
Той се стараеше да звучи сериозно, ала въпреки това се усмихна. Нещо в тази мимика накара очите ѝ да се насълзят. Алтея побърза да се извърне към водата, за да скрие сълзите. Колко ли дълго Брашън бе жадувал за настоящия момент? И с каква сила?
— Не те мразя — тихо отговори тя. И изненадващото бе, че тези ѝ думи изразяваха истината. В душата ѝ нямаше и частица ревност, даже напротив, тя се радваше на неговото постижение.
Алтея отпусна длани върху парапета.
— Твоето място е тук, също като неговото. След всичките тези години той най-сетне се намира в добри ръце. Как бих могла да изпитвам завист?
Тя отново го погледна крадешком. Вятърът си играеше с тъмните му кичури. Неговото лице също бе достойно да бъде пресъздадено във фигура, предшестваща кораб.
— Ако баща ми беше жив, той би те потупал по гърба и би те поздравил. И освен това би те предупредил, че когато си върнем Вивачия, вие с Парагон ще ни дишате прахта.
И тя се усмихна насреща му.
Парагон усети приближаването им; усети, че те говорят за него. Клюки, клюки, клюки… Всички човеци бяха такива. Те винаги предпочитаха да говорят за него, вместо с него. Те го смятаха за глупав. Вероятно си мислеха, че е безсмислено да разговарят с него.
По тази причина той нямаше усещането, че подслушва. Обгръщащата го солена вода бе донесла не само стари усещания, а и беше обогатила собствените му възприятия. Корабът не само долавяше думите им по-ясно: той бе придобил способността да се вслушва и в чувствата им.
Раздразнението му отстъпи пред удивление, породено от чуждите чувства. Той ги усещаше много по-ясно — почти със същата яснота, с която би усещал едного от семейството си.
Парагон се съсредоточи към двамата предпазливо, за да не бъде усетен.
Задачата му се оказваше улеснена от обстоятелството, че техните емоции бяха силни. Брашън бе опиянен от триумф, Алтея споделяше това усещане. Между двамата съществуваше и нещо друго, за което Парагон не разполагаше със съответстващо понятие. Той го отъждествяваше с усещането, съпровождащо наместването на неговия корпус след съприкосновението с морската вода: усещането на завръщане към подобаващото. Като река, която се връщаше в истинското си корито. Между Брашън и Алтея съществуваше напрежение, което те приемаха: това взаимно съпротивление им позволяваше да определят себе си. Както вятърът издуваше платната му. Без този напор Парагон не би могъл да се движи: подобно напрежение корабът не се стараеше да избягва, а приветстваше.
Явно и за тях важеше същото…
Едва Брашъновото облягане върху парапета го накара да осъзнае, че двамата са се приближили досами него — вглъбен във вътрешните им прояви, той не бе усетил самото им движение. Какво пък, той така или иначе нямаше намерение да повежда разговор с тях.
Алтея също се облегна на перилата му, предоставяйки достъп до чувствата си. Този допир осъществяваше верига, между Алтея и Брашън и обратно, в която Парагон бе свързващата брънка. Така той можа да усети, че гордостта в гласа на Брашън не е преструвка.
— Брашън Трел, капитан на живия кораб Парагон.
Думи, изречени с нормален глас, но намерили отклик в целия кораб. Брашън изразяваше не само гордост, а и привързаност. Достойнство, което припознаваше качествата на кораба, защото смяташе самия него за достоен. Брашън бе копнеел да обяви този съд за свой — не просто за това пътуване, не защото ставаше дума за евтино и леснодостъпно начинание. Той искаше да бъде капитан на живия кораб Парагон. Фигурата с удивление откри, че Алтея споделя тези чувства. И двамата усещаха, че Брашън е намерил мястото си.
Нещо отдавна угаснало се разбуди в Парагон. Дребна искрица на собствено достойнство наруши тъмнината му.