— Добро утро и на теб, девойче! — Фигурата му опря ръце на бордовете си и се престори, че я оглежда неодобрително. — В този ти вид на миячка за малко да не те позная.
Алтея се усмихна в отговор.
— Ти сам знаеш, че за почистването на жив кораб една миячка не е достатъчна. Сигурно вечерта, когато съм омазана с катран, ще ме познаеш по-лесно.
Кендри носеше чертите на красив млад мъж. Той можеше да се похвали с големи сини очи и подкупваща усмивка, които го превръщаха във всеобщ любимец на кея на живите кораби.
— Доста ще трябва да търкаш, за да се умиеш за летния бал — вметна той.
Това вече беше неприятна за нея тема. Алтея бе спорила дълго с майка си и сестра си, но в крайна сметка бе извоювала своето.
— И тази година няма да присъствам на летния бал, Кендри. Надяваме се, че ще успеем да вдигнем котва преди това. Пък и дори да отидех, кой би пожелал да танцува с една миячка? — опита да се пошегува тя.
Корабът се огледа и бързо ѝ намигна.
— Аз се сещам за един моряк, който не би имал нищо против. — И той снижи глас. — С радост бих отнесъл съобщение до Трехог, ако желаеш да заръчаш нещо.
Значи Граг Тенира все още се укриваше в Дъждовния град. Тя понечи да поклати глава, сетне премисли.
— Може и да изпратя, стига наистина да не представлява проблем.
— За приятелите си съм винаги готов да сторя услуга. И като стана дума за това, как се справя другият ни приятел?
Последното изречение бе изречено със снижен глас и кимване в съответната посока.
Алтея отказа да подхрани раздразнението, придружаващо напоследък тази тема.
— Както можеше да се очаква. Все още му е трудно. Ти сам знаеш колко дълго той е бил изолиран. А сега му се наложи да изживее много за съвсем кратко време. Нов такелаж, нов екипаж, да не говорим, че на борда му няма негов близък.
Кендри повдигна широките си рамене.
— Ако той не беше убил толкова много от тях, сега все щеше да се е намерил един. — И той се засмя в отговор на Алтеиното смръщване. — Просто си разсъждавам на глас, девойче. Недей да кривиш лице насреща ми. В това пристанище няма кораб, който да не е на мнението, че Парагон сам си е докарал проблемите. Това не означава, че ние не му стискаме палци, разбира се. Лично аз много бих се зарадвал да видя как той изкупва предишните си постъпки. Но. — Той повдигна пръст. — Не мисля, че една дама си струва да рискува с него. Ако към датата на отплаване нещата не ти се сторят добри, остави го да отплава без теб.
Той се облегна на корпуса си небрежно, както момче се обляга на напечена от слънцето стена.
— Не би ли искала да тръгнеш с мен по реката? Бас ловя, че ще мога да накарам капитана да те вземе безплатно.
— Аз също съм сигурна в това. И ти благодаря за предложението. Но когато Парагон отплава, аз ще се намирам на борда му. Все пак отиваме да търсим моя семеен кораб. Освен това вярвам, че той ще се справи. — Тя погледна към слънцето. — Трябва да вървя, Кендри. Пази се.
— Ти също се пази, дребосъчке. И не се бави в съставянето на посланието. Утре по пладне възнамерявам да съм отплавал.
На раздяла тя му помаха весело, макар този жест да не съответстваше на чувствата ѝ. Налагаше ѝ се да полага съзнателно усилие, за да си припомня, че всички онези, които ѝ желаеха успех, а в същото време я предупреждаваха да внимава с Парагон, го правят от искрена загриженост за нея. Понякога дори Трел влизаше в тяхното число. Понякога ѝ беше трудно да си припомня искреността им.
Възстановителните работи бяха продължили по-добре от очакваното. Ограниченият им бюджет бе подпомогнат от мистериозното влияние на Янтар. Самият Ноул Флейт предложи услугите си в разпъването на новите въжета. Алтея просто не можеше да си представи причина, накарала свидливия старец да се отнесе тъй щедро към времето си. Несъмнено ставаше дума за някаква тайна, със заплахата от чието разкриване Янтар си бе осигурила услугите му. Вчера пък бяха пристигнали двадесет бъчви сухар, изпратени от анонимно лице. И в този случай Алтея съзираше влиянието на приятелката си.
Най-полезни се оказваха познатите на Янтар роби. Те тихомълком пристигаха подир свечеряване, след като Брашън освободеше работниците, промъкваха се на борда на Парагон и работеха докато зората не започнеше да разпръсква бледнина върху небето — тогава те изчезваха със същата бързина. Всеки от тези помощници работеше усилено и мълчаливо и всеки от тях имаше татуирано лице. На какви ли рискове се излагаха те с тези ежедневни бягства от господарите си?