Последвалото възложение далеч не я изпълваше с възторг. Лавой здравата пришпорваше работещите на брега, така че равномерното разполагане на припасите щеше да зависи изцяло от нея и хората ѝ. Тя подозираше, че помощникът ще продължи да поддържа това темпо, за да провери дали нейната група ще се окаже в състояние да издържи. Между помощниците винаги съществуваше подобно съперничество. В някои случаи то бе по-скоро добронамерено, израз на състезателен дух. Ала този случай не беше такъв.
Парагон се оказа повратлив кораб. Брашън с голямо усърдие се бе погрижил за баласта, но въпреки това съдът се поклащаше повече, отколкото се нравеше на Алтея. При тези обстоятелства разположението на товара придобиваше изключително значение, особено в случаите, когато ги връхлетеше неочакван вятър при повече платна.
Това я караше да се чувства раздвоена. От една страна тя не искаше да бъде тази, която да носи отговорност за стабилността, а в същото време не можеше да повери тази задача на друг, може би с изключение на Брашън. Баща ѝ винаги бе отделял голямо внимание на разположението на товара; изглежда тя бе наследила тази му черта.
В трюма беше задушно и горещо. Дори и отворените капаци не смогваха да изтеглят натежалия въздух. Поне усещащите се сега миризми бяха пресен катран, лак и кълчища. Скоро подир отплаване те щяха да бъдат смесени, а впоследствие и заменени от миризмата на застояла вода, човешка пот и многократно използвана мазнина. Поне сега Парагон ухаеше на нов кораб. Дори и ако това му ухание не съвпадаше с вида му.
Във всяко едно ъгълче погледът можеше да открие свидетелства за възрастта му: инициали, издълбани от нечие острие, дупката от кука, приютявала хамак или някаква мърлява торба. Имаше и знаци, извикващи далеч по-мрачни образи. Кървави отпечатъци от нечие пълзене. Петно, по чиито пръски лесно се отгатваше посоката и силата на удара, пръснал главата на неизвестния клетник. Магическото дърво помнеше. Алтея подозираше, че в даден момент от миналото на кораба на борда е имало клане. Това не съвпадаше с неговите твърдения, че собственоръчно издавял екипажите си, но нямаше как да се узнае — и най-заобиколното подпитване довеждаше Парагон до ярост. Надали те щяха да узнаят цялата истина.
Нейната догадка за Лавой се оказа права. От брега пристигаше непрекъснат поток припаси, заплашващ да залее екипа ѝ. Всеки глупак можеше да пренася бъчви бързо, каза си тя. Виж, за правилното им подреждане се искаше умение.
Тя работеше наравно с хората си, както можеше да се очаква от един втори помощник. Това също бе част от негласния Брашънов компромис. Алтея все още вярваше, че би могла да си спечели уважението на екипажа — е, по-добър шанс нямаше да намери.
Освен това тези обстоятелства ѝ предоставяха възможност да се убеди, че Джек притежава оповестените си качества. Въпросната не се затрудняваше да работи заедно с мъжете. Обратното не можеше да бъде казано, но пък това трябваше да се очаква: все пак тя идваше от Шестте херцогства, следваше други нрави.
Джек действително се оказа издръжлива. Тя работеше енергично, а освен това умееше да примесва шеги, които облекчаваха работата. Веднага личеше, че тя щеше да се впише добре сред екипажа. Дано само да не се впишеше прекалено близо с някои от мъжете… Едрата жена дори не правеше опит да скрива този си интерес. Дали това нямаше да създаде известни проблеми на борда? Алтея си отбеляза, че трябва да повдигне този въпрос пред Брашън. Той беше капитан, нека той да се тревожи за това.
Светлината от отворените капаци хвърляше правоъгълни петна светлина в трюма. Щом сандъците и различните по големина бъчви бъдеха спуснати долу, последващото им подреждане бе вършено изцяло от мускули. Тук дребният ръст на Алтея се превърна в предимство, позволяващо ѝ по-лесно да маневрира сред тесните пространства. Спуснатите контейнери биваха пренасяни до съответните места на ръце или с помощта на куки. Всеки път, когато Алтея започнеше да си мисли, че те нямат край, тя бързаше да си припомни неизразимата стойност, която всеки от тези съдове придобиваше в открито море. А екипажът на Парагон бе по-многоброен от обичайното, съставен не само от моряци, но и от бойци — факт, който допълнително увеличаваше стойността на припасите. Тъй като продължителността и етапите на пътуването не се знаеха предварително, корабът щеше да отнесе със себе си всичките възможни хранителни припаси, които позволяваха средствата им. В този случай излишъкът бе за предпочитане пред недостига.
Въпреки че се трудеше наравно с хората си — а може би тъкмо заради това — Алтея бързо разбра кой от тях работи усилено и кой се старае да мине с колкото се може по-малко. Кипрос и Керт работеха сносно, но се нуждаеха от ръководство. Джек беше същинско бижу: тя влагаше и мишци, и мисъл, проявявайки полезна инициатива. Симой, сравнително възрастен моряк с пиянски червеникав нос, вече се оплакваше от стара травма в рамото си. Най-вероятно той също щеше да се присъедини към вече заминалите си моряци — дори и ако оплакванията му бяха истински, а не дело на леност, подобни хора не им трябваха на борда. Оставащите двама бяха млади: Хаф, младок с многознаеща уста, който не си правеше труда да прикрива презрението си към Алтея, и Лоп, гърчав мъж към тридесетте, чието желание за работа се оказваше обременено от мудния му ум. И въпреки това Алтея предпочиташе неговата глупост пред граничещата с неподчинение дързост на Хаф. Много скоро щеше да ѝ се наложи да го постави на мястото му: нещо, което тя не очакваше с особено нетърпение, защото той беше по-едър от нея, с добре развита мускулатура. Въпреки това жената смяташе, че с подходящото отношение няма да се стигне до подобен сблъсък.