— Ти нямаш никакво основание да критикуваш поведението на брат си. Когато ти беше влюбен в Рорела, цялото семейство търпеше проявите ти. Тогава ти прекарваше всеки свободен миг на прага ѝ. В паметта ми е останало нещо за пребоядисването на цяло крило от Петльовата зала във всички оттенъци на зеленото, защото то било любимият ѝ цвят. Ти дори не ми позволи да се посъветвам с нея, за да се убедим, че Рорела действително иска това. Спомняш ли си как реагира тя, когато видя твоята изненада?
Бендир гледаше мрачно. Рейн се усмихна широко — изражение, което от дълго време не беше изниквало върху лицето му. На жената се искаше да не го заличава, но човек трябваше да кове желязото, докато е горещо.
— А за теб е крайно време да престанеш да се държиш като влюбен хлапак, Рейн. Ти си мъж. Подобно поведение бих очаквала от теб по време на ранното ти юношество, но ти си на повече от двадесет. Трябва да се научиш да се владееш и да бъдеш по-сдържан в реакциите си. Ти възнамеряваше да отпътуваш по прищявка, без каквото и да е предупреждение. Това беше не просто неразумно, а и недопустимо. Заради напълно оправдания отказ, който получи, ти продължаваш да се мусиш. Подобно поведение не ти подхожда. Много скоро ти ще отплаваш, за да съпроводиш дамата си в нейния първи летен бал. Какво повече би могъл да искаш от нас?
В очите му блеснаха зачатъци на гняв. Това беше добре: ако тя успееше да раздразни и двама им, имаше вероятност те да постигнат разбиране край взаимните си оплаквания от нея. По-рано винаги бе ставало така.
— Какво повече ли? Бих поискал малко повече разбиране за нещата, които тя изтърпява! Аз исках да я посетя, да предложа на нея и близките ѝ каквато помощ съм в състояние да осигуря. Вместо това какво ми беше разрешено? Нищо. Ти им изпрати учтиво писмо, в което изразяваш съчувствието си, и толкова. И ми заяви, че би било прибързано да пиша лично на Малта. Майко, аз възнамерявам да сключа брак с нея. Как е прибързано да помоля семейството си да помогне на нейното?
— Богатствата на нашия род не са твоя собственост, за да ги раздаваш по подобен начин, Рейн. Крайно време е да разбереш това. В своята пламенност ти лесно би отишъл прекалено далеч. Зная, че в случая става дума за живия кораб на семейството ѝ и за собствения ѝ баща. Съчувствието, което аз изпитвам към тях, е искрено, а не просто написано на хартия, както ти загатна. Освен това в случая става дума за значителна инвестиция от наша страна, която може да се окаже безвъзвратно изгубена. Ние не можем да си позволим да захвърляме още пари. Не, не се опитвай да се надигаш, остани и ме изслушай. Онова, което ти смяташ за жестоко, е обикновена проява на разумност. Или очакваш от мен да позволя двамата с Малта да оголеете и обосеете за нещо, което може да се окаже изгубена кауза? Дори в нашия град е известна репутацията на този Кенит. А моето мнение за Кайл Хейвън, макар той да е баща на Малта, не е особено високо. И ще ти кажа още нещо, за което ще искам да си остане само между нас: Хейвън сам си е виновен. Не казвам, че е заслужил онова, което го е сполетяло, но то е следствие от неговите постъпки.
— И това не е всичко. В никакъв случай не бих могла да одобря насоката, която Вестритови са избрали да следват с опита си за спасяване. Дори най-близките им приятели и съседи отказват да ги подкрепят. Цялото им начинание изглежда обречено още от самото начало: Алтея е упорита до крайност, която често прелива в слепота; за капитан им служи един прогонен от семейството си Търговски син; някаква никому неизвестна чужденка ги финансира. Корабът, който те ще използват, изобщо не биваше да напуска брега. Парагон е жив укор за всички ни; нашето незнание е единственото нещо, с което бихме могли да се оправдаем. Наша е грешката, че го създадохме от смесен материал, но същинската вина принадлежи на Лъдчънсови, защото те хвърляха прекомерна тежест и в трюма, и върху мачтите му.
— Нашата алчност сглоби този кораб прекалено бързо, а тяхната алчност погуби разсъдъка му. Това е вината на двете страни. Изоставянето му на брега беше най-разумното, което близките му сториха с него, а връщането му ще бъде най-голямата глупост.
— Какво друго биха могли да сторят Вестритови? — тихо попита Рейн. — Малкото им оставащи богатства се топят. Поне в това отношение те бяха крайно честни с нас. Какво лошо има в това, че се опитват да сторят нещо?
— Биха могли да изчакат — заяви Яни. — От отвличането не е минало чак толкова време. За Кенит се знае, че умишлено отлага исканията си за откуп. Въпрос на време е той да им изпрати послание.