— Това не е дънер, а женска. Тя трябва да бъде освободена.
Този път Яни и Бендир не се опитаха да скрият споглеждането си.
— Много отдавна трябваше да насека тази проклетия, още когато за първи път заподозрях, че тя ти влияе. Но тогава моментът не беше подходящ. Това е последният ствол от магическо дърво. И най-големият. Корабът, който ще построим от него, ще бъде последният жив кораб… Освен ако не си прав за новия град. Може би там ще намерим още материал.
— Дори и така да е, без мен ти няма да го намериш — тихо изтъкна Рейн. — А аз няма да ти позволя да убиеш драцената.
Бендир скръсти ръце — жест, който майка му познаваше добре. Още от малък Бендир имаше навика да притиска ръце пред гърдите си по подобен начин, за да сдържи гнева си. А този гняв се проявяваше често, защото Рейн, занесеният мечтател, редовно раздразваше прагматичния си брат. Яни се бе надявала, че синовете ѝ ще се научат да се допълват взаимно. Ала те изглежда предпочитаха вечното неразбирателство.
— Вътре няма дракон. — Бендир говореше бавно, за да подчертае категоричността си. — Каквото и да е имало там, то е умряло отдавна. Вътре са останали единствено спомените му. То е толкова живо, колкото са живи корабите. Материалът попива спомените и ги задържа, това е всичко. Ако не беше така, жителите на Бингтаун нямаше да могат да вливат своите спомени в корабите, които ние произвеждаме за тях. Всеки, който разговаря с живите кораби, на практика разговаря със себе си и спомените, съхранени в корпуса. Когато ти разговаряш с онзи дънер, в действителност ти чуваш собствените си мисли, примесени с безумните спомени на някакво клето създание, погинало далеч преди да открием града. — Следващите си думи той изрече почти с молба. — Рейн, не позволявай на мъртвороденото безумие да открадва гласа ти. Освободи мислите си от него.
За момент върху лицето на Рейн изникна колебание, но в следващия миг го замени упоритост.
— Това е лесно за доказване, просто ми помогни да изнеса дънера на открито. Ако нищо не се случи, ще призная, че съм грешал.
— Това би било лудост! — отвратено възкликна Бендир. — Късът е огромен. За да го извадим, би трябвало да разкопаем целия затрупал го насип. Или да копаем над първоначалния вход, с което рискуваме да затрупаме помещението. Стената над вратата е напукана. Дори и да знаехме как да я отворим, рискуваме да съборим цялата стена. Това просто не е възможно.
— Тя е жива — настояваше Рейн. — Тя каза, че е склонна да помогне на Малта и близките ѝ. Помисли над това. Помисли какви възможности би ни донесъл подобен съюзник.
— А помислял ли си какво бихме правили с подобен враг? — гневно се намеси Яни. — Рейн, омръзна ми да водим един и същи разговор. Дори и ако вътре има някакво живо създание, ние не сме способни да му помогнем, а дори и да бяхме, би било глупаво да го освобождаваме. Няма да повтарям повече: вече е решено. Разбра ли? Повече няма да обсъждаме този въпрос. Аз забранявам.
Рейн отвори уста. Челюстта и долната му устна потрепваха по същия начин, по който бе изразявал недоволството си като малък. В следващия момент той рязко стисна зъби и се надигна от масата.
— Още не сме приключили! — остро каза майка му.
— Аз приключих.
— Не, не си. Настоявам да се върнеш на мястото си и да ни разкажеш по-подробно за тези свитъци.
Той отново се обърна към тях, с помрачнял поглед.
— Настояваш? Тогава ето на какво ще настоя аз: компенсирай времето, което тези проучвания ми отнемат. Щом отказваш да ми дадеш драцената, дай ми от безценните си пари. Защото аз възнамерявам по един или друг начин да помогна на любимата си. Няма да отида на бала, да я хвана за ръка, да танцувам с нея и да я оставя лишена от пари и надежди.
Бендир кипна на свой ред:
— Ти откога престана да се смяташ за част от това семейство? Наистина ли очакваш да ти плащаме, за да изпълняваш дълга си към своя род? Очакваш да ти плащаме задето връщаш част от онова, което си взел? Проклет да бъда, ако допусна подобно нещо!
— Тогава бъди проклет! — хладно отвърна брат му.
— Говори открито, Рейн. — Яни Купрус трябваше да положи усилие, за да запази гласа си спокоен. — Какво точно искаш от нас? Какво трябва да ти предложим, за да престанеш да мълвиш за онази драцена?
— Майко, аз нямам намерение да търпя…
— Тихо, Бендир. Изслушай го, преди да откажеш. Слушаме те, Рейн.
Тя се надяваше, че с тези си думи не е издала същинския си замисъл. Рейн трябваше да остане с впечатлението, че се нагърбва с условията по собствена воля.