Когато той напусна стаята, Яни се изпречи пред канещия се да последва примера му Бендир.
— Почакай.
— Какво да чакам? — тросна се той.
— Почакай Рейн да се отдалечи — каза майка му. Тази прямота ѝ осигури вниманието му: той я погледна смаяно.
След няколко безкрайни минути Яни Купрус заговори:
— Става дума за драконовия ствол, Бендир. Трябва да се отървем от него колкото се може по-скоро. Насечи го. Може би си прав и наистина е време нашето семейство да притежава собствен кораб. А бихме могли просто да съхраняваме дъските, без да ги използваме веднага. Във всеки случай трябва да се отървем от онова, което се намира вътре, иначе ще изгубим брат ти. Този ствол, а не Малта, е източникът на всичките ни проблеми. Неговото влияние не оставя ума му на мира. — Жената бавно си пое дъх. — Притеснявам се, че той ще се удави сред спомените. Дори и сега той е поел по тесен път над пропаст. За негово добро трябва да го държим далеч от града.
Бендир бе придобил загрижен вид, успокоил сърцето ѝ. Той не се преструваше, притеснението му бе искрено. А в следващия му въпрос пролича дълбочината на чувствата му.
— Още сега ли? Преди той да е заминал за летния бал? Не мисля, че това е разумно, майко, без значение какво се е съгласил той. Този период от живота му трябва да бъде щастлив, а не измъчван от съмнения.
— Прав си. Стори го, когато той е заминал. В Бингтаун той ще прекара поне седмица. Нека завръщането му го изправи пред свършен факт.
— Той ще обвини мен. — Лицето на Бендир помръкна. — Това няма да се отрази добре на отношенията между нас.
— Мен ще обвини — увери го майка му. — Аз ще се погрижа за това.
Над пристанището се беше спуснала нощ, Парагон я усещаше. Вятърът бе променил посоката си и донасяше до ноздрите му аромата на града.
Корабът повдигна ръка, за да докосне носа си. Подир това пръстите се отправиха по-нагоре, за да опипат насечената празнина, заела мястото на очите.
— Боли ли те? — тихо попита Янтар.
Парагон тутакси отпусна ръце.
— Ние не усещаме болка — увери я той. И миг по-късно я помоли — Опиши ми града, какво виждаш?
Той почувства как жената се раздвижва. До този момент тя бе лежала по гръб, може би задрямала, а може би загледана в звездите. Сега тя се обърна по корем върху собствената си топлина.
— Навсякъде около нас се издига гора от мачти. Те се протягат като черни стволове към звездите. Някои от корабите са окачили фенери на тях, но тези съдове са малко. Истинското струпване на светлини се намира в града. Те се отразяват във водата и…
— Иска ми се да можех да ги видя — тъжно каза Парагон. Следващите си оплаквания фигурата изрече с по-силен глас. — Иска ми се да можех да виждам, без значение какво! Аз непрекъснато съм обгърнат от мрак, Янтар. Слепотата на плажа също беше мъчителна, макар че след време можах да привикна. Но във водата мъката е далеч по-остра. Аз не съм способен да виждам онези, които преминават край мен, и съдовете, които спускат котва край мен. Ако някъде на пристанището избухне пожар, аз дори няма да го усетя. Ако не ме очакваше друго, и към тези условия бих опитал да привикна. Но ние скоро ще отплаваме. Как очаквате от мен да навляза невиждащ в морето? Аз искам да се представя добре. Наистина искам. Но се боя, че няма да мога.
В ответните ѝ думи той долови безпомощност.
— Ще трябва да разчиташ на нас, Парагон. Ние ще бъдем твоите очи. Ако пред нас изникне някаква опасност, аз ти давам думата си, че ще стоя до теб и ще ти описвам онова, което ни заплашва.
— Това е слаба утеха — отвърна накрая съдът.
— Зная. Но това е всичко, което бих могла да предложа.
Той се заслуша. Вълните меко полюшваха корпуса му, въжетата проскърцваха. На пристана край тях крачеше човек. Звуците на вечерния град долитаха приглушени.
Колко ли се беше променил през изминалото време градът? Парагон не можеше да го види. И надали някога щеше да го види.
— Янтар — тихо поде той. — Трудно ли беше да възстановиш ръцете на Офелия? Те зле ли бяха увредени?
— Само на няколко места огънят беше проникнал по-дълбоко. При нея проблемът беше, че трябваше да запазя пропорциите на пръстите и ръката. Аз не можех просто да снема увредената част, трябваше да преработя и двете ѝ ръце. Голяма част от материала, който отделих, изобщо не беше обгорен. Мисля, че за нея най-трудното беше да стои неподвижно, а за мен: да се съсредоточа изцяло върху работата си, без да се тревожа, че ѝ причинявам болка.
— Значи е било болезнено?
— Кой знае? Тя каза, че не я боляло. Отговори ми по същия начин, както и ти: живите кораби не изпитвали болка. Въпреки това мисля, че усещането не ѝ беше приятно. Тя ми каза, че чувствала като изгубено дървото, което снемах. Това беше една от причините да изработя от него накит. А когато приключих с работата си, тя ми каза, че чувствала ръцете си по необичаен начин. — Янтар замълча за момент. — Останах съкрушена, когато чух това, защото бях вложила всичко от себе си. Но при последното си посещение при нея тя ми каза, че вече била привикнала към новите си ръце и ги чувствала нормално. Тя много искаше да променя и прическата ѝ, но капитан Тенира не разреши, защото възнамеряваше да отплава скоро. Трябва да ти призная, че се зарадвах на това обстоятелство. Магическото дърво е необичаен материал. Макар да работех с ръкавици, пак усещах как то се опитва да привлече допира ми.