Парагон почти не доизслуша последните ѝ думи.
— Ти би могла да отрежеш брадата ми — неочаквано възкликна той.
— Какво? — Тя се надигна сепнато, с едничко плавно движение, както птица се издига по-високо. — Какво искаш да кажеш?
— Би могла да отрежеш брадата ми, да оформиш от нея ново лице и да го прикрепиш към мен. Тогава отново ще мога да виждам.
— Това е лудост — прямо заяви жената.
— Лудата идея на един безумен кораб. Няма причина да не проработи, Янтар. Погледни колко материал има тук. — Той обви брадата си с юмруци. — Предостатъчно, за да ми изработиш нови очи.
— Не бих се осмелила.
— И защо?
— Какво ще кажат Алтея и Брашън? Възстановяването на ръцете на Офелия беше едно, но това, което ти искаш от мен…
Парагон скръсти ръце.
— Защо мнението на Алтея или Брашън да има значение? Нима аз принадлежа на тях? Нима аз съм роб?
— Не, но…
Той не я остави да се изкаже.
— Когато ти ме купуваше, не ми ли каза, че това било просто формалност за пред другите? Тогава ти ми каза, че аз принадлежа на себе си, че винаги съм принадлежал и винаги ще принадлежа. В такъв случай решението трябва да е мое.
— Дори и да е така, аз не съм длъжна да се съглася.
— И защо би отказала? Нима искаш да остана сляп?
Той почувства зараждащия се гняв, търсещ израз, и с мъка го потисна. Гневът нямаше ефект върху Янтар, тя просто би се отдалечила.
— Разбира се, че не. Но не искам и да те разочаровам. Парагон, аз не разбирам материала, от който са изработени живите кораби. Ръцете ми го усещат по един начин, а сърцето ми — по съвсем друг. За мен беше трудно да работя над Офелия. Тя казваше, че усещала ръцете си необичайно. Онова, което усещах аз, бе нещо по-различно, по-близо до светотатство.
Гласът ѝ притихна при последната дума. Объркването ѝ беше почти осезаемо.
— Да разбирам, че ти си се съгласила да възстановиш Офелия, но отказваш да го сториш за мен?
— Парагон, двата случая са много различни. При Офелия аз просто отстранявах увредения слой. Ти искаш от мен да взема част от теб и да я наставя на ново място. Както ти казах, аз не познавам този материал. Дори и да ти изработя очи, дали те биха прогледнали върху лицето ти? Или просто биха си останали натъпкани в раната?
— Тогава пристъпи към онова, което вече ти е познато! — избухна Парагон, след като няколко секунди мълча объркано. — Отстрани старото ми лице и ми направи ново.
Янтар тихо възкликна на някакъв непознат език — може би ругатня, може би молитва. Но ужасът ѝ бе осезаем.
— Осъзнаваш ли какво поиска от мен току-що? Би се наложило да преработя цялото ти лице… може би цялото ти тяло, за да запазя пропорциите. А аз никога не съм се захващала с подобен проект. Аз изработвам накити, Парагон, а не скулптури. — Жената бавно си пое дъх. — Бих могла да те разваля. Завинаги да разваля красотата ти. Как бих могла да се примиря с това?
Парагон повдигна ръце и зарови пръсти в празнината, където трябваше да се намират очите му. Той се смя дълго и горчиво.
— Янтар, бих предпочел да бъда грозен, отколкото сляп. Точно сега съм и двете. Как би могла да направиш нещата по-лоши?
— Именно отговора на този въпрос се боя да узная — веднага отвърна тя. И след това добави неохотно — Но ще си помисля. Дай ми време да обмисля молбата ти, Парагон. Ти стори същото.
— Време да искаш. Време имам колкото щеш — изтъкна съдът.
Глава двадесет и седма
Основаване на кралство
Вивачия бе нагазила дълбоко във водата заради съкровищата, изпълнили трюмовете ѝ. Усещането, донасяно от товара, съответстваше на задоволството, което човек би изпитал след вкусна вечеря. Тя се чувстваше сита и удовлетворена, макар въпросният товар да не бе обвързан със собствените ѝ усилия. Не тя, а Кенитовата хитрост бе донесла всичко това.