Структурата на тази мисъл не ѝ се понрави, затова Вивачия я промени. В случая не ставаше дума за хитрост, а за мъдрост. Всеки що-годе свестен пират можеше да проявява хитрост. Кенит беше нещо много повече от това. Той беше човек, чиято достойна визия го беше обрекла на достойна съдба. А тя беше горда да бъде негов кораб.
Този етап от пътуването им се доближаваше до дните, през които тя бе плавала под ръководството на Ефрън Вестрит. Най-напред те спряха в Заграба, за да оставят робите. Сетне бе последвала среща, уредена по мистериозен начин, в която Кенит се засече с кораб, отправен на север, и предаде исканията за откуп, предназначени до собствениците на Мърморещ и близките на капитан Ейвъри. Подир това пиратският капитан се отправи да обхожда своите дялови кораби и техните пристанища.
Мариета плаваше редом с тях. Във всяко пристанище Соркор се присъединяваше към Кенит на брега, а понякога Ета и Уинтроу също отиваха с тях. Вивачия обичаше момчето да придружава Кенит: от последващите разкази на юношата тя придобиваше жива представа за видените неща.
Тя се чувстваше много по-различно от времето, когато перспективата за съвсем кратка раздяла с Уинтроу бе я потапяла в ужас. Може би това се дължеше на укрепналата ѝ личност. А може би нуждата да познае всяка подробност от Кенитовия живот бе станала по-силна от нуждата ѝ за Уинтроу. Вивачия бе помолила Кенит да провежда срещите си на борда ѝ, за да може да ги усеща, ала той ѝ отказа.
— Ти си моя — ревниво отвърна той. — Твоята тайнствена красота аз запазвам за себе си. Приятно ми е, когато останалите поглеждат към теб удивено. Нека запазим тази загадъчност. Предпочитам те да ти се възхищават отдалеч, отколкото да стъпят на борда ти и да се опитат да те спечелят с ласкателство или кръв. Ти си моята крепост, Вивачия, и аз няма да допусна чужди хора на борда ти.
Вивачия си спомняше не просто самите думи, а и интонацията, съпровождала всяка от тях. Те бяха попили в нея като мед. Фигурата се усмихна на себе си, разбрала какво се е случило. Кенит бе започнал да я ухажва и в крайна сметка я беше запленил. Тя осъзнаваше това, защото вече не се опитваше да открие несъответствия в думите му или да се вслушва в сърцето му, за да определи дали изричаното от него е истина. Това вече не беше от значение за нея. Той не търсеше да се вглежда в нейните недостатъци, защо тя да се взира в неговите?
Тя се намираше на котва в някакво жалко подобие на пристанище. Беше ѝ трудно да проумее защо някой би избрал да се заселва на подобно място. В далечния край на брега стърчеше оголеният скелет на кораб. Тя дори не можеше да си спомни името на това място.
Килнат, сети се накрая тя. Да, точно така. Чудато и подобаващо име. Провисналият кей и струпаните хижи изглеждаха наклонени. Сред всичко това личаха следите от неотдавнашен напредък. Дъсчените тротоари, съпровождащи улиците, бяха нови. Някои от къщурките бяха прясно пребоядисани. Някой бе засадил няколко редици дървета, които да пазят завет; отвъд тях се издигаха овощия. Тази млада растителност представляваше голямо изкушение за стадо кози и дължеше съществуването си на бдителността на козарчето.
Към кея, сред купища дребни съдове, бе привързан и кораб. Той носеше името Сполука, а Гарвановият стяг дръзко се поклащаше на мачтата. Дори от разстояние личеше, че корабът е поддържан добре.
По тези белези личеше, че цялото поселище имаше шанс да се превърне в нещо.
Тя се раздвижи, когато някаква група напусна най-голямата постройка в селото и се отправи към брега: Кенит несъмнено щеше да се намира сред тези хора. Действително, тя скоро можа да го различи. Капитанът крачеше най-отпред, обграден и следван от придружителите си. Соркор крачеше от едната му страна, клечавата Ета вървеше от другата, редом с Уинтроу.
Край кея групата отново спря: с много поклони и жестове на угода местните се сбогуваха със своя благодетел. Дори и когато Кенит и придружителите му се качиха в довелата ги лодка и поеха обратно, хората не се разотидоха, а останаха да махат подире им.
Това поведение не беше прецедент — то се беше повтаряло във всяко от посетените поселища. Всички обичаха нейния капитан.
Тя не откъсваше поглед от лодката, навлязла сред спокойните води на залива. И от Кенит. Пиратът бе облякъл особено скъпи дрехи; черното перо на шапката му се поклащаше под вятъра. Той забеляза погледа ѝ и повдигна ръка в приветствие. В отговор на този му жест слънцето засия в сребърните копчета на маншета му. Той наистина изглеждаше като процъфтяващ пират. И се бе разположил в лодката с достойнството на цар.